Последният и навярно най-амбициозен проект на Люк Бесон e “Валериан и градът на хилядите планети”, базиран върху поредицата комикси от 1967 „Валериан и Лорелайн”, дело на писателя Пиер Кристин и художника Жан-Клод Мезиер. Това е филм, който може да породи доста полюсни оценки, ако се разгледат самостоятелно визуалната и съържателната страна, тоест всичко, свързано със сюжета, изграждането на историята и героите.
Визуално този филм е изключително впечатляващ – дали пред погледа ни се разкрива някое чудато същество, дадена планета или наблюдаваме очарователното включване на Риана – всеки детайл е съвършено изпипан и представлява истинска наслада за погледа. Цялата вселена, която Бесон изгражда тук, изглежда завладяващо: кадър след кадър зрителят бива омагьосван от всичко причудливо и необичайно, а очите с нетърпение очакват какво още ще се разкрие пред тях.
Възторгът, обаче, спира до тук. Сам по себе си сюжетът не е особено изненадващ и това не би било такъв пробелм, ако героите му вдъхваха живот и автентичност, ако образите бяха достатъчно силни и запомнящи се. През цялото време в главата ми изникваха паралели спрямо тези в “Star Wars” ( асоциацията е почти неизбежна) и тяхната ярка индивидуалност, нещо, което ми се искаше да открия и тук, но това така и не се случи.
В центъра на историята са поставени Валериан и Лорелайн – двама специални агенти, работещи за правителството, които постоянно участват в различни мисии и занимаващи се с опазването на реда във вселената. Последната им мисия крие неподозирана тайна, заради която нещата не се стичат както е било очаквано. Героите попадат в конфликтна ситуация, която може да бъде разрешена само със силата на характерите им, чесността им и попадането в редица ситуации, които могат да бъдат както комични, така и опасни, та дори трогателни.
Двамата главни актьори Дейн Дехаан и Кара Делвин са особен избор. И тук следва изненадата. Заради досегашните слаби изпълнения на Делвин, сякаш очакванията към нея са занижени. Но тя, макар и не блестящо, прави доста прилична роля – не че няма какво още да се очаква, но в нея има някакъв плам, има убедителност и дори характер. За сметка на това Дехаан изглежда така, сякаш не се справя с образа, който му е поверен. През цялото време очаквах, че Валериан в някакъв момент ще израстне и ще се заяви, но това не се случва. Дори напротив – остава някак безличен, блед, дори се прокрадва неразбирането какво толкова му е специалното, че той е “избраният”. Виждаме как Валериан лековато се шегува и флиртува, но въпреки приписаните му действия и геройства, така и не успяваме да повярваме, че той наистина пораства. Не успяваме, защото Дехаан не допринася с нищо за развиването и израстването на образа.
Но… ах, тази Риана! Частта, в която тя участва за малко, е онзи момент, който ще запомня от този филм. Участието на известни изпълнители в амбициозни продукции съвсем не е нещо ново и необичайно. Но Риана прави нещо много повече от това, с което отива отвъд познатата формула. Тя е толкова жива и артистична, така пресъздава и изживява поверения ѝ образ, че е истинско удоволствие да я гледаш и слушаш. И е най-големият професионалист сред всички артисти тук.
В крайна сметка “Валериан и градът на хилядите планети” не е толкова лош. Ако се подходи без очаквания и не се правят сравнения спрямо класиките в този жанр, това е един приятен, ненатоварващ филм. Но си остава много далеч от всичко, което е искал да бъде, с изключение на брилянтното визуално удоволствие.