“По-релсите” на Невена Митрополитска -един роман, който не само разказва, но и изследва

Затварям последната страница от романа “По релсите” на Невена Митрополитска и си мисля кое е онова, което прави една книга различима и важна. Със сигурност не е само фабулата – една интересна история сама по себе си не е достатъчна. Струва ми се, че съвременната ни проза все по-често забравя, че има значение не само какво ни разказва, но и как – защото в това “как” е ключът едно произведение да бъде многопластово, да не е само хроника. И точно това се случва в последния роман на Невена Митрополитска, появил се съвсем скоро от “Жанет 45” с редактор Красимир Лозанов и корица на Люба Халева. “По релсите” не само засяга няколко големи теми, но и ги представя с фин психологизъм, така че читателят не остава просто наблюдател, а съумява да разбере различните гледни точки на героите и самия времеви контекст, в който е разположено действието. Всичко това има една осезаема достоверност, заради езика в този роман. Език, който не е монотонен, а се променя в зависимост от героите и така се засилва усещането, че авторката не просто разказва, тя е и внимателен изследовател на събития и съдби. 

И все пак – за какво се говори в “По релсите” ? Романът проследява живота на три поколения жени – баба, майка и внучка.  От сложния  живот на едно еврейско семейство между Кюстендил и Пловдив в периода 30-те – 50=те години на миналия век, до едно съвременно такова, избрало Канада за свой нов дом. Разказът се води от две гледни точки – тази на бабата и тази на внучката. Всяка една от главите е от името на едната, или другата. В първите страници това ме смути. Смути ме, защото езикът рязко се променя, контекстът става съвсем друг, това са два различни свята. Но съвсем скоро този похват  се оказа едно от нещата, които най- много ми харесаха в романа. Умението на авторката така добре да борави с езика на две съвсем различни епохи. Да изгражда стряскащо пълнокръвни герои, да конструира съвсем достоверни времеви отрязъци посредством изказа. И така, в края на книгата все пак всичко изглежда хомогенно. И е такова, защото разказът се движи с пулса на променящото се време. Защото не просто описва, а е внимателен към детайлите, към това как всяко едно десетилетие има своите рани и проблеми. Как всяка една епоха има своите болести. И е чудесно, че не дава оценки. Не посочва с пръст. Не казва кое е по-сложно. Не осъжда. Главните подходи в тази книга са разбирането и задълбоченото вглеждане в проблемите. 

От едната страна на разказа стои Ребека, бабата. Която се сблъсква с ужаса, стоящ пред българските евреи, тяхното спасяване в Кюстендил. Това е един исторически поглед над ситуацията, над отношенията между българи и евреи, на изборите, които стоят пред едните и другите. Всичко е поднесено много сдържано и уважително. И това прави силно впечатление. Защото  художествената литература рядко умее да бъде безпристрастна, когато говори за Холокоста, по един или друг начин. От другата страна на разказа е внучката Мая. Тя живее в едно объркано и разкъсано съвремие . Между това да бъде себе си и да позволява на натиска на социалните мрежи и на обкръжението да оказват влияние върху нея. Забележително здълбочен е погледът на Невена Митрополитска относно това колко е сложно да си тийнейджър в наши дни. Забелязва се нейното разбиране, че сегашните деца не са просто капризни и разглезени, а живеят в среда, която ги обърква, наранява и е оосбено неспокойна, натоварена с нереалистични очаквания за поведение отношение.

Бих споделила още много за “По релсите”, защото е истински ценна книга, но е най-добре човек сам да се срещне с нея, ако нахвърляните по нея щрихи са го заинтригували. 

“Хроники на сходствата” на Зорница Иванова – умението да рисуваш картини пестеливо и внимателно

От години вярвам, че за да харесаш една книга е необходимо не само тя да е добра като литературна стойност, но и да те намери в подходящия момент. Вярвам още, че понякога се случва едно вълшебно сходство на емоции и усещания и то е онова, което те кара да посягаш към нея отново. Сякаш се чувстваш разбран, сякаш някой разказва частица от мислите ти. А думата “сходство” използвам съвсем нарочно. Защото ще ви говоря за дебютната стихосбирка на Зорница Иванова – “Хроники на сходствата” .

Първото нещо, което ми направи впечатление в тази книга, е езикът – той е сложна амалгама между изчистеност, лекота и умението така да подреждаш и подбираш думите, че читателят да си представя снимки или картички на онова, за което дадено стихотворение говори. Това със сигурност е сред  важните достойнства на тази стихосбирка, защото е много трудно да изграждаш ярки визуални впечатления с фини думи и без силно наситена образност.

“Хроники на сходствата” е много ценна и със своите ненатрапчиви философски нюанси. Започваш да четеш, мекотата на думите те увлича и изведнъж се оказва, че текстът те е завел по-дълбоко, отколкото очакваш. И те убожда. Защото има много какво да ти каже.

И въпреки че става дума за стихосбирка – това е една много пряма поетика. Която не пропуска красивите детайли на заобикалящия свят, но и която няма да пропусне само с няколко думи, съвсем на място, да изрече всичко, колкото и неудобно да е то. Но го изрича с елегантност.

Тази стихосбирка е като пътуване на вътрешното аз. Като себеопознаване – да влезеш в страховете и болката си, да ги опитомиш, да минеш няколко крачки назад, сякаш ги наблюдаваш, а не си пряк участник, за да излезеш накрая по-голям и по-способен да приемаш света и себе си.

На последно място, но не и по значение, следва да отблежим, че “Хроники на сходствата” се появява благодарение на изд. “Арс” с редактор Валентин Дишев и дизайнер Анна Лазарова. Особено през тази година се забелязват много силни книги от дебютиращи автори, зад които застава издателската група “Арс” и “Скрибенс”, чиито книги можете да намерите на страницата на “Хралупата”.

“Котката и градът” на Ник Брадли – да се обясниш в любов на Токио и хората

“Котката и градът” на Ник Брадли е това, с което започна тази книжна година. Автор, за когото не знаех нищо, а и съвсем разбираемо, защото това е неговия дебют. Но точно две думи – котка и Япония, бяха съвсем достатъчни, за да проявя любопитство.

И все пак – кой е Ник Брадли?  Той е роден през 1982 година и израства в Англия. По време на студентството си заминава за Япония, смятайки да остане там една година. Но вместо това прекарва десет, а и защитава докторска степен по творческо писане, в която изследва ролята на котката в Японската литература. 

Така “Котката и градът” се появява някак съвсем естествено. Книгата има особена структура – от една страна това са  петнадесет разказа, които могат да бъдат четени самостоятелно, но от друга те са внимателно преплетени. Пътищата на едни или други герои се пресичат случайно и за кратко. И те остават едновременно все така несвързани, но и споделящи нещо общо – пространството на един магичен град, Токио, и терзанията, които поражда неговата необятност. 

Всички разкази  в книгата представляват своеобразно детайлно вглеждане в културата и традициите на Япония, надникване в някои исторически особености и дори проследяване на психологическите измерения на въздействието на един мегаполис върху отделния човешки живот. Може би едно от най-осезаемите усещания, долавящо се във всяка история, е за самота.  А езикът е гъвкав, жив, но и поетичен, което създава илюзията, че “Котката и градът” е нещо като обяснение в любов към Токио, но и като бавна разходка, при която попадаш в ръцете на опитен екскурзовод, готов да ти покаже не само важните улици, но и онова, което иначе би останало скрито.

Тук се преплитат и различни стилове на писане – много следи от ноар-роман, няколко нишки хайку с цвят на разцъфнали вишни; съвсем реалистични истории за живота, от които може да усетиш как те връхлита тъга, но и разкази в стилистиката на мангата. Тази книга е толкова многоцветна, колкото е и самият град. 

И въпреки че във всяка история има по една котка – веднъж разхождаща се из мастилото, татуирано по кожата, друг път, скачаща от влак, или пък просто бидейки тиха компания, то това е много повече книга за човека и неговите скрити цветове, за страховете и копнежите, за това как времето и мястото понякога предопределят посоката, по която ще тръгнем. 

Със сигурност мога да кажа, че отдавна не съм се докосвала до толкова очароваща книга.  На български можем да я четем благодарение на издателство “Рива” и превода на Або. А разкошната корица е дело на Живко П. Петров.

“And Then We Danced” – много повече от романтична история между двама танцьори

От няколко дни се чудя дали да пиша за “And then we danced”, защото ми е от онези филми, които човек по-скоро трябва да види и да усети, отколкото да бъдат описани. Понеже “говори” с движения, погледи и музика. Но пък все още се върти из главата ми, което значи, че трябва. 

“И след това танцувахме” е дело на родения в Швеция режисьор с грузински корени Леван Акин. И е провокиран от събития през май 2013 в Тбилиси. Тогава е направен първият и все още единствен опит за гей прайд в Грузия. Той бива посрещнат с крайна агресия и протести, като част от тях са организирани от православната църква. 

Леван Акин използва по  прекрасен начин традиционния грузински танц, за да разкаже, че става дума за едно общество, което, колкото и да се развива, е останало много консервативно в същността си. Защото този танц е институция – той не е чувствен, тялото не се разлива и извива, а точно обратното – то е стегнато, подредено, като паметник.

Мераб е отдаден на танца и на семейството си – разделя времето си между това да танцува в ансамбъла и да работи, за да помага. Но колкото и да се старае нещо сякаш не му достига. Или точно обратното – нещо е в повече. Защото той е твърде изразителен. Защото танцува с една емоция, нетипична за традиционния народен грузински танц. Ролята на Мераб е поверена на Леван Гелбакиани – той не е актьор, а танцьор, но игаре наистина бриялнтно. Затова и този негов дебют му носи множество награди. Лицето му пресъздава цяла палитра от експресии, които не могат да оставят зрителя равнодушен. 

Всичко се обърква тогава, когато в ансамбъла се появява ново момче – Иракли. Защото симпатията между него и Мераб ще се  окаже нещо повече от момчешко приятелство. Представено по много деликатен, естетичен и човешки начин. Без натрапване и сочене с пръст. Без претенция. Всичко, което се случва на екрана изглежда много естествено и непринудено.

Романтичната история между двамата герои стои в центъра на филма.Но в периферията има още много други малки, но значими неща. За обществото, за традициите, за отношенията в семейството, за мястото на танцовото изкуство, за миналото и бъдещето. Получава се едно прекрасно съчетание между традиция и новаторство. А музиката е просто великолепна. 

Със сигурност този филм не трябва да се възприема само и единствено като lgbt филм и като част от тенденциите напоследък. Защото е много повече филм за себепознанието, себеприемането и за това, че порастването е много самотен процес. И това силно си личи в чудесния финал на филма. Но няма да ви го разказвам. Това е и филм за доверието и прошката. За това, че никой не е само добър или лош. 

Неслучайно “And then we danced” е бил посрещнат с бурни и дълги овации в Кан и беше Шведското предложение за наградите “Оскар”. 

https://www.imdb.com/title/tt8963708/

Любов от първата глътка в “Coffee Lab”

Винаги съм казвала, че малките улички в центъра на София крият съкровища. И си заслужава да се изгубиш сред тях, да забравиш за времето и да ги изучаваш със сетивата си.

Съвсем разбираемо последните месеци не съм си подарявала такова приключение. Но днес една уговорка за кафе ме върна там. И по-специално на любимата ми Неофит Рилски. За моя изненада сграда в любимото ми турско синьо прикова вниманието ми. И една дума беше съвсем достатъчна, за да пожелая да прекрача прага ѝ с любопитство
А думата, разбира се, е кафе. Или по-точно “Coffee lab”.

Малко срамежливо попитахме дали е само магазин за кафе или има и маси горе. Безкрайно приветливо и учтиво ни казаха, че горе са масите.

И разказаха мъничко за мястото. Питат те каква напитка предпочиташ и какъв тип кафе, за да се съобразят с вкуса ти.

Опитваме се да намерим напитка за всеки вкус, само кажете какво предпочитате да пиете и какво кафе харесвате. Ще се опитаме да ви изненадаме приятно.”

Хубавата изненада започна още с изкачването по стълбите. За да се озовем на етаж от стара къща, превърнат в уютно кафене, сякаш извадено от страниците на красив роман. Представяш си как на тези маси пият кафето си съвременните писатели, художници, фотографи или просто хора, които искат да си откраднат миг модерна романтика в сърцето на града. Където все пак е тихо, изискано и малко дръзко.

Признавам си, че по-вкусно капучино не съм пила. И че атмосферата ме накара да очаквам следващото си посещение с нетърпение.

Собственикът разказа как са отворили съвсем скоро, на 11-ти. Че двамата с брат му и съпругите им сами са ремонтирали и направили всичко. Със собствените си ръце. И майстор не е влизал. Звучи вълшебно, нали?

А освен различни видове първокласно кафе, там можете да намерите и вино. Споделиха , че ще има и вечери със сомелиер и дегустации на вино. Веднага си помислих каква хубава женска вечер бих прекарала тук.

Няма да ви разказвам за интериора. Ще се опитам да ви го покажа в няколко снимки, макар и далеч от идеални. Но с телефон – толкова 🙂

Комбинацията между нещо аристократично от преди и нещо ново е великолепна. Да, това беше любов от пръв поглед, затвърдена с чаша разкошно капучино.

Coffee Lab, Неофит Рилски 38. А повече за мястото можете да намерите и тук https://www.facebook.com/coffeelabbyprodanichin/

А аз никога не съм си предтставяла, че ще напиша текст за заведение 🙂 Но и това се случи.

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите. 

“Пир в бърлогата” на Вилялобос – когато Малкият принц е син на наркобарон

 

Независимо дали става дума за книга, или за филм, един от любимите ми начини да се говори за сериозни, дори бих казала неудобни теми, е разказването през детските очи. Разпадащите се светове, световете, които са жестоки и опасни, придобиват нови нюанси и една особена плътност, когато ги разглеждаме през едновременно чистия и непредубеден поглед на детството. Но това, разбира се, крие немалко рискове – дали историята няма да стане твърде сантиментална, нереалистична, да се избяга от същинския смисъл и още куп малки подводни камъни. Дали подобен подход ще бъде само умел трик, или белег за голям талант – това вече е строго индивидуално.

Такъв е обаче начинът на разказване в дебютния роман на Хуан Пабло Вилялобос “Пир в бърлогата”. Със своите едва стотина страници, това е една малка книга, която казва много неща. Съвсем непретенциозно, без морализаторство, без гръмки послания, но богата на фини психологически елементи и със забележителен изказ, “Пир в бърлогата” вдига завесата и ни позволява да надникнем за миг в света на наркобароните и войните между тях. И всичко това, съчетано с характерните екзотика и мистика, които витаят около представата за Мексико. Това, което не си представяме, обаче, е главния герой – Точтли, един малък принц, който няма роза и няма да опитоми лисица, но всяка вечер, преди да заспи, чете речник и научава сложни думи, вместо да чете приказки и да научава още и още за невинността и мечтите.

Всъщност, ако изобщо има някаква невинност, то тя е много крехка и различна от обичайната ни представа. Този малък принц няма вина в какъв свят се е родил, но става неволен свидетел на безпощадно острите му ръбове.

Изключително впечатляващо е как тази история носи една притъпена болезненост, болезненост, която идва на талази, изгражда се и се обостря с всяка следваща страница. Точтли наблюдава и изучава този объркан свят и на нас ту ни се струва, че не го разбира, ту не успява да ни убегне неговото дълбоко разочарование и отвращение, дори и да не разбира случващото се в пълния му смисъл.

В периода, когато Вилялобос пише книгата си, темата за трафика на наркотици е силно актуална в Мексиканската литература и това е съвсем разбираемо, ако човек е запознат с културните и историческите специфики на страната. Но в своята книга той прави нещо различно – тя не е директна критика на случващото се, съвсем не е и тъжна статистика. Тук има много повече пластове и идеи. Дори тази за формирането на личността и как нарушената връзка между детето и родителя, конкретно в случая линията баща-син, оказва силно влияние върху нататъшното преживяване за случващото се и заобикалящото. Как неосъщественото детство формира една неестествена  зрялост, която крайно и трайно изменя усещанията и възприятията.

Има го и нещо, което е специфично за Мексиканската, но и за други патриархални култури, а именно – как от самото начало момчето бива отглеждано и възпитавано да бъде мъж. Идеята за “мачизма” като висша цел в това общество. И нещо, което няма как да бъде пропуснато – детето, което споделя, че бащата не обича да бъде наричан “татко”. Това е едно особено скъсване с всякаква санитименталност и нежност. Съвсем не е случайно, че образът на майката липсва. Той е несъвместим с “идеалите” на този тип патриархално мислене. Ако изобщо се появяват някакви женски фигури, то то биват представени не като характери, а само и единствено като носители на телесното и сексуалното.

В някакъв момент дори можем да се запитаме как се отглежда и възпитава наркотрафикант. Защото децата се раждат деца. Но ако бъдат поставени в един свят и не познават нищо друго, ако всички символи на сърдечност и емоционалност биват заличени, ако дори детските играчки са умалени форми на оръжията от кървавия свят на големите, може би изобщо и не проблясва шанс за нещо друго.

И ако на пръв поглед книгата изглежда някак леко хумористична, хаотична и безобидна, то с всяка следваща страница ставаме свидетели на градация както в самия сюжет, така и в псиихологическите наслагвания.

“Пир в бърлогата” със сигурност не би била толкова значима и впечатляваща книга без специфичните изказ и символика. И в крайна сметка точно те, а не сюжета, са ключови за нейната отличимост. Екзотичните истории и цветните впечатления, които главният герой споделя, от една страна показват задълбочеността на неговия характер и различния начин, по който мисли, зрелостта, нетипична за неговата възраст.  От друга страна обаче те са своеобразни символи на злото, на жестокостта и по ненатрапчив, но консистентно присъстващ начин, говорят за онази част от човешката природа, която при определени условия, се проявява като разрушителна, първична и подчиняваща се на закони по-близки до природата, отколкото до разума.

Като цяло “Пир в бърлогата” , е книга, която, въпреки малкото на брой страници, успява да синтезира много идеи и поради това  и е трудно да бъде разгледан всеки неин детайл. Но със своя наситен, сюрреалистичен език, богат на една, нека я наречен свирепа, поетичност, тя успява да бъде завладяваща и да се промъкне в мислите едва забележимо, но трайно.

 

 

“Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратното, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик, като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ преди да заспя чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна.”

Хуан Пабло Вилялобос, “Пир в бърлогата”, изд. Жанет 45 (2012), прев. Нева Мичева 

 

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

“Miles Davis: Birth of the Cool” (2019) – документален филм за Майлс Дейвис

Какво по хубаво от сутрини с ухание на кафе, слънчеви лъчи, които се прокрадват през прозореца, пръсти, които прелистват книга и джаз, много джаз. Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Дюк Елингтън и, разбира се, Майлс Дейвис.

Всъщност много от сутрините ми започват с джаз. Защото той е като някаква особена подправка, която кара сетивата ти да усещат света по-цветно и чувствено.

Може би и точно любовта към тази музика е основната причина да се влюбя в “La la land”, там беше показано истинско отношение към нея. Но днес няма да става дума за него, а за един любопитен и интересен документален филм за Майлс Дейвис, появил се през 2019. Става дума за “Miles Davis: Birth of the Cool” на режисьора Стенли Нелсън. Той избира за заглавие на филма си името на едноименния албум на Майлс Дейвис от 1957.

Филмът е много любопитен. Особено пък ако ако не сте подробно запознати с живота на музиканта. Той проследява детайли като от личния му живот, започвайки от детството му, така и от кариерното му развитие. Много добре и паралелно са представени промените в личен и музикален план, за да се предаде цялостния образ на Дейвис.

Филмът включва интервюта с хора, с които е работел през годините, със съпругата му Франсис и документални записи на самия Дейвис, в които той споделя своето усещане за музиката и случващото се с него. Дори само да слушате гласа му, разказвайки, можете да усетите някакво вълшебство.

Въпреки че има и други филми за Дейвис, то този е много внимателен към детайлите. Усеща се един своеобразен изследователски подход, посредством който личността на музиканта да бъде видяна от всички ъгли. През проблемите с наркотиците, домашното насилие, различните връзки, музикалните търсения и импровизации, расизма спрямо него , без значение колко известен или талантлив е.

Иска ми се да ви издам много неща, но също ми се иска и да ви оставя сами да ги научите. Защото поне за мен беше вълнуващо да узная нови неща, въпреки че съм чела немалко за него.

Затова само ще ви кажа, че на 13 Майлс се захваща с тромпета, по настояване на баща си, въпреки че майка му е искала той да свири на цигулка. Запознава се с Пикасо и Сартр, бива очарован как тези велики хора го приемат като равен, нещо, което не му се случва в неговата Америка.
Дейвис е в Париж по времето, когато Луи Мал работи по филма си “Асансьор към ешафода”. Режисьорът го кани да направи саундтрак към филма. Дейвис не просто записва музика за филма, а свири директно по време на заснемането. А по-късно споделя, че в този процес е достигнал до нови идеи за импровизации.

Стига ви толкова. Ако сте почитатели на Майлс Дейвис или на джаза – препоръчвам ви този документален филм.

През 2019 филмът е номиниран с “Грами” в категория “Най-добър музикален филм.”

https://www.imdb.com/title/tt9358200/

И музикален поздрав 🙂 https://youtu.be/PoPL7BExSQU

“Ayla: The Daughter of War” – една истинска история за обич, по време на война

 

Днес ще ви разкажа една истинска и много трогателна история. Нейното начало започва през 1950 година, по времето на Корейската война (1950-1953), когато в Южна Корея, съгласно резолюция 83 на ООН  в Южна Корея са изпратени множество турски войски, които да я бранят от Северна Корея.

Сред тези войници е и сержант Сюлейман, чието име остава в историята заради неговата необикновена  ситуация. Една нощ, по време на сражение с врага,  ескадрата на сержанта чува необичаен шум от близките храсти и с изненада установяват, че там се е скрило изплашено малко момиче. Момиченцето няма документи и на този етап не е възможно да потърсят родителите, които по всяка вероятност са загинали. Затова сержантът го взима със себе си в лагера, докато стане ясно как да се процедира. Временно му дава името Айла ( лунна светлина), заради луната, която е била ярка в момента, когато го открива. Всички от лагера, особено Сюлейман силно се привързват към момиченцето и по стечение на обстоятелствата тя остава с тях. А сержантът и Айла започват да изграждат връзка като баща и дъщеря. Когато обаче конфликтът приключва и войските вече трябва да бъдат изтеглени се оказва невъзможно Сюлейман да я осинови.

Когато се връща в Турция сержантът се жени, създава семейство, но така и не успява да забрави своята “осиновена” дъщеря.

След дълго търсене, разочарования и неспирен копнеж да успее да открие Айла преди смъртта си, тя и Сюлейман се намират и срещат едва през 2010, почти 60 години по-късно. Корейската телевизия дори прави документален филм за тяхната история и срещата им години по-късно.

Това са сухите факти, залегнали във филма “Ayla: The Daughter of War” (2017) на режисьора Can Ulkay. Когато чува тази история тя силно го  вдъхновява и започват да работят по идеята за филма през 2015. През 2018 той е предложението на Турция за чуждоезичен “Оскар”.

Филмът кара тази история да оживее по изключително красив и емоционален начин. Малката Айла, едва 5 годишна, може да открадне сърцето на всекиго със своите топли и любопитни очи. А Сюлейман, със своята чиста бащина загриженост, от една страна войник, от друга Човек – може да ви накара да мразите войните до дъното на душата си.

Кинематографията е великолепна. Можете да видите както нежни и красиви кадри, уловили изцяло романтиката на 50-те, играта със светлината и топлите, меки цветове, така и другата противоположност – сивкавия подтон на кадрите, които представят местата на войната.

Съвсем спокойно можем да наречем този филм обич по време на война. Сякаш тази история, случваща се насред войната, идва, за да покаже, че ако носим човечност в себе си, тя не може да бъде заличена дори когато юга и севера на една територия воюват. Че дори войниците могат да забравят, че намереното момиченце навярно произхожда от частта на врага. Защото Айла наистина е лунна светлина, такава, която озарява мрака и допуска лъч надежда сред разрухата. Която стопля сърцата на войниците, която размеква тези мъже, които уж трябва да бъдат студени и жестоки.

Затрогващо е да видите как Сюлейман не се отказва и за миг от своята дъщеря. Да видите и тази среща, случваща се куп години по-късно. И Айла, която ще каже, че една дъщеря никога не може да забрави баща си.

Много ги обичам тези филми. С малките човешки истории. В които няма загадки и обрати. Но има надежда.

https://www.imdb.com/title/tt6316138/

 

 

« Older Entries