Въодушевлението има степенуване. От веселостта, която е най- ниската степен, до възторга на пълководеца, имащ по време на битката благоразумието, произтичащо от мощта на гения, има йерархия. Да се движи из нея е работа и удоволствие на поета.
Има инверсии на думите в периода. По- голяма и по-въздействаща обаче трябва да бъде самата инверсия на периодите. Логическата позиция на периодите, където на основата (фундаменталния перод) съответства ставането, на ставането съответства целта, на целта съответсва намерението, и подчинените изречения, които винаги стоят зад главното изречение, до което те първоначално се отнасят- всичко това много рядко е наистина потребно на поета.
Това е мярaта за въодушевление, която се дава на всеко отделено нещо и при която в рамките на необходимата граница при едно нещо има по- голям плам, при друго по-малък и съзнанието все още се удържа в тази необходима граница. Защото там, където те напусне разсъдливостта, там е границата на твоето въодушевление. Големият поет никога не е напуснат от самия себе си, на него му харесва да се издига толкова над себе си, колкото желае. Може да се пропадне във високото, така както в дълбокото. Последното възпрепятства гъвкавия дух, първото гравитацията, която лежи в трезвомислещия. Чувството е обаче изцяло най- добрата трезвост и разумност на поета, когато е правилно, топло, ясно и силно. То е насока и опора на духа. Чрез топлина духът се движи напред, чрез нежност, правилност и яснота, на него му се очертава граница , така че да не се загуби, и така той е същевременно разсъдък и воля. Но бъде ли твърде нежен и безволеви, това би било пагубно, като един разяждащ червей. Ограничи ли се духа, той усеща настоящата граница твърде тревожно, чувството става твърде топло и се губи яснотата и духът се носи с едно неразбираемо безспокойство в безграничността; бъде ли духът по-свободен и издигне ли се в настоящия момент над правило и материя, то се страхува с ужас от опасността да се загуби, както преди това се е страхувал от ограничеността, чувството става мразовито и притъпено и изтощава духа с това, че потъва и застива, и че се работи над излишно съмнение. Ако чувството наистина е толкова болно, то поетът не може да направи нищо по-добро, освен, понеже го познава, в никакъв случай да не се плаши от него, и понеже много го цени, да не е по-сдържан, и, колкото е възможно по-лесно да си служи с разума, за да поправи чувството мигновено (независимо дали е ограничаващо или освобождаващо), и ако си е помагал по този начин многократно, да придаде отново на чувството естествената му сигурност и консистенция.Изобщо той трябва да свикне да не иска в отделните моменти на цялото това, което той планира и да понесе моментната нецялостност, неговото желание трябва да е сам да преминава от една моментност към друга, в степента и вида, в които нещото изисква, докато на края главният тон на неговото цяло спечели. Той обаче не трябва да мисли, че може да израства само в напредването ( като музикалния принцип на кресчендото) от слабия към силния, така той би станал неистинен, и би било прекомерно; той трябва да чувства, че при непринудеността печели това, което губи при разумното, че спокойствието замества порива, замислеността замества добре импулса, и така в хода на неговите произведения не се дава един непременен тон, който до известна степен би надминал предходните, и властващия тон е само за това, защото цялото е изградено само по този и никакъв друг начин.
Само това е най- истинската истина, в която заблуждението, защото тя го поставя в цялото на своята система, на неговото определено място и позиция, то може да стане истина. Тя е самата светлина и прояснява и нощта. Това е също и най- високата поезия, в която също и непоетичното, защото то е казано в правилното време и място в цялото на произведението на изкуството, става поетично.Но тук терминът е бърз по най- голяма необходимост. Но как може да се постави нещо на правилното му място, когато все още се боиш да го удържиш, и не знаеш колко има в него и не знаеш колко много или малко да направиш спрямо него. Това е вечна веселост, е божествена радост, че всяко единично може да се постави в цялото, на място където принадлежи, затова без разум или без преминаване през организираното чувство няма съвършенство, няма живот.
Трябва ли тогава човек да загуби това владеене на силата и смисъла, което той печели от многообхватния дух ? Нищо не е същото без другото!
Въз основа на радостта трябва да разбираш изобщо чистото, хората и другите неща, >>всичко същствено и характерно<<, да го обхващаш, и да познаваш всички отношения едно спрямо друго и да си повтаряш техните съставни части във взаимовръзката толкова дълго, докато отново живия наглед изходи обективно от мисълта, въз основа на радостта, преди да настъпи необходимостта, разсъдъкът идва само по необходимост, което е винаги едностранчиво.
Тъй като противоположно на това любовта се проявява нежно (когато сетиво и разумност не са станали затворени и неясни поради тежка съдба или теологичен морал), и не харесва да пропуска нищо, и където намери така наречените заблуди и грешки ( части от това, което те са или чрез тяхната позиция и движение веднага се различават от тона на цялото) , цялото се чувства много по- дълбоко и е по- нагледно. Ето защо всяко познание трябва да започне от изследване на красотата. Защото който е спечелил много, той може да разбере живота без да скърби. Между другото също ентусиазмът и страстта са нещо добро, благоговение, което не засяга живота, нещо, което не искат да признаят, а после идва отчаянието, когато животът е завъртян в своята безкрайност. Дълбокото чувство на смъртността, на променяемостта, неговите времеви ограничения възпламеняват човека, така че той опитва много неща, упражнява всички свои сили, не му позволява да изпадне в леност и човек толкова дълго се бори с химери, докато най- накрая отново се намери нещо истинно и реално за познанието и заетостта. В добрите времена рядко има мечтатели. Но когато на човек липсват големи чисти предмети, той създава фантом от всяко нещо, затваря очите си, за да може да се интересува от него и да живее за него.
Всичко се свежда до това, че превъзходството не се изключва твърде много с второстепенното,с хубавостта на варварството, но те не са при това и твърде примесени, така че да я има дистанцията между себе си и другите и да се признае безпристрастно и да се действа и тълкува от това знание. Ако бъдат изолирани твърде много, се губи въздействието и те потъват в своята отделеност (изолираност) . Примесят ли се твърде много , така също не е възможно повече едно правилно въздействие, защото или говорят и действат срещу другите, както срещу техните подобни, и пропускат точката, където това липсва и къде преди всичко трябва да бъдат използвани, или те се насочват твърде към тези други, и повтарят лошия навик,който трябва да заличат, и в двата случая не въздействат и това трябва да отмине, защото те или се проявяват без насрещна реакция и остават единични с всички усилия и молби, или също, защото приемат в себе си чуждото, общото като служещо, потушават самите себе си по този начин.
Оригинален текст:
http://www.zeno.org/Literatur/M/H%C3%B6lderlin,+Friedrich/Theoretische+Schriften/Reflexion