Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.
Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.
В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.
А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.
“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече рядко работи, но е и отвикнала от тях. Във време, в което тя е все по-директна и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от едно Омирово пътуване.
След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите.
