Франсис Едъл Гъм, това всъщност е истинското име на незабравимата Джуди Гарланд – една от най-великите актриси от златната ера на Холивуд. Родена в семейството на шоу артисти тя се озовава на сцена, когато е едва на три години, а когато е на 13 вече подписва договор с “Metro-Goldwyn-Mayer”. Още от крехка възраст впечатлява с изумителния си глас, нетипичен за малко момиче. Той е и нещото, заради което става толкова известна. Защото тя е далеч от типичната красавица, която е била търсена тогава.
Докато другите деца си играят, малката Джуди лавира между един ангажимент и друг. За да може да се справя с всичко и да издържа на безпощадното темпо майка ѝ започва да я тъпче с лекарства – ободряващи, за да има енергия през деня и успокоителни, за да спи през нощта. В следствие на това още на 15 Гарланд вече е зависима от тях. Когато е отказвала да се яви на кастинг майка ѝ я е била, завързвала за леглото, манипулирала я е и психически.
Но лекарствата имат и още една роля – когато е в тийнейджърските си години Джуди наддава килограми и от студиото ограничават до минимум храната, която тя консумира.
Години по- късно самата актриса споделя: “Даваха ни хапчета. После ни водеха в болницата към студиото и ни натъпкваха със сънотворни. След четири часа ни събуждаха и пак ни даваха стимуланти… Ето така работехме и ето така отслабвахме! Ето така ни побъркаха! И ето така изгубихме връзката…”
Джуди Гарланд винаги е имала смесени чувства към сцената – от една страна е изпитвала панически страх, а от друга точно тя е нейната голяма любов. Знае се, че един неин снимачен ден е бил между 18 и 24 часа.
Актрисата сключва първия си от общо пет брака, когато е на 20 години. Омъжва се за музикантът Дейв Рос, от когото скоро след това забременява. Но всички, студиото, майка ѝ и дори собственият Ѝ съпруг я принуждават да направи аборт, защото едно дете на този етап ще навреди на кариерата ѝ.
През 1939 тя изиграва Дороти в “Магьосникът от Оз”, ролята, за която се смята, че я изстрелва на върха. Нейното изпълнение на „Over the rainbow“ остава завинаги в златния фонд и е обявено за песен номер едно на столетието.
Джуди Гарланд има две номинации за “Оскар”, едната е за втората екранизация на “Роди се звезда”. Критиците смятат, че монологът на нейната героиня в този филм е и един от най-великите монолози в киното изобщо.
Но нека си поговорим и за самият филм “Джуди”. Филмът е основно фокусиран върху събитията от 1968 година, когато Джуди Гарланд заминава за Лондон, правейки последен опит да възроди кариерата си, нещо, което на този етап изглежда почти невъзможно, защото тя е разочаровала Америка и въпреки че е безкрайно талантлива и уважавана като артист, никой не иска да работи с нея, заради проблемите ѝ с алкохола и опиатите. Самият филм представлява екранизация на пиесата на Питър Куилтър „Краят на дъгата”, която през 2012 е приета възторжено на Бродуей и от критиката, и от публиката.
Рене Зелуегър съвсем не е любимата ми актриса. Но тя е наистина феноменална в този филм. И се съгласявам, че това е голямото ѝ завръщане. През цялото време, гледайки я, не успявах да позная и видя Рене. Сякаш всяка една част от тялото ѝ се беше сляла с образа на Джуди Гарланд. А тази роля несъмнено е много трудна. От една страна е нелека задача да изиграеш толкова сложна и талантлива личност, от друга в този филм има куп малки детайли, важни за изграждането на образа и за това всичко да е направено убедително.
Няма да ви разказвам кои сцени и моменти ме впечатлиха, защото съвсем няма да е същото. Те просто трябва да се видят и да се усетят. Техният магнетизъм е в самото изиграване.
Заедно със събитията, случващи се в Лондон, филмът представя и някои спомени от тийнейджърските години на Джуди. Те обаче са изключително важни и въздействащи. Без тях не може да бъде разбрана сложността на характера ѝ и невъзможността да съществува безболезнено и пълноценно.
Мисля си, че Рене Зелуегър е актрисата, която заслужава несъмнено да вземе “Оскар” за главна женска роля не само защото играе впечатляващо, но и защото по великолепен начин изпява песните на Джуди Гарланд. Във вибрациите на гласа ѝ и е емоцията, която влага, може да се усети нейната свързаност с ролята. Докато, например, Рами Малек разчита на “lip syncing” в “Бохемска рапсодия”, то Рене дава наистина всичко от себе си в тази роля и го прави впечатляващо.
Историята на Джуди Гарланд и самата тя заслужават да има филм. Заради това какво чудовище е бил Холивуд, заради едно съсипано и несъстояло се детство, но и заради това, че въпреки всичко тя остава, доколкото е по силите ѝ, добра майка, чувствителен и топъл човек и доказва, че големият талант е нещо, което не може да бъде унищожено. Дори тогава, когато няма сили да живее, Джуди някак намира сили да пее и да омагьосва.
“Louis B. Mayer: What do you see beyond this wall? Picture it. You’ve got an imagination; go ahead. What I see is a small town in the Midwest. A handful of churches, somewhere for the farmers to get drunk together. Maybe a salon for their wives to do their hair on the holidays. I visit these places. These are the people who send us our profits. Who send us your wages. I make movies, Judy, but it’s your job to give those people dreams. The economy is in the gutter, and they pay for you. And I’ll tell you something else: In every one of those towns, believe me, there’s a girl who’s prettier than you. Maybe their nose is a little thinner at the bridge; they have better teeth than you; or they’re taller, or slimmer. Only you have something none of those pretty girls can ever have. You know what that is?
Young Judy: No, sir.
Louis B. Mayer: You have that voice. It will maybe take you to Oz. Some place none of those pretty girls can ever go.?”
