Tag Archive for Валентин Дишев

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите. 

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.”