Признавам, че подходих към тази книга с малко недоверие, заради специфичната й конструкция. “Любов” на Исабел Алиенде съчетава в себе си едни от най- красивите и еротични сцени от творчеството на авторката. Този, който е чел нейни романи, безспорно знае колко въздействащи и поглъщащи могат да бъдат те. И все пак аз прокарах недоверчиво пръсти по първите страници, несъумявайки да си представя възможно ли е магията да се запази дори извън контекста на цялото.
Тази книга се оказа обаче десет малки влюбвания (колкото са главите) и една голяма любов. И защото любовта е многолика, непригодна за дефиниция и няма отличителни белези, то тук тя се явява в различи форми, но винаги вярна на себе си.
“Любов” е едно пътешествие на тялото, на чувството и на ума. Любовта тук се случва понякога наивна, понякога дръзка, но винаги искрена. Противно на заглавието няма въздигане, няма я онази сладникава романтичност, която кара любовта да изглежда химерна:
“Какво възпламенява страстта? Самата фантазия, предполагам. Какво я гаси? Рутината, ако човек се занемари, и бедността”
Запленява ме онази непринуденост, с която Исабел Алиенде пише. Дали ще бъде за откритите плътски желания, дали ще бъде за страстта, дори за изневярата… Само един искрен разказ за многоликостта на любовта би се осмелил да говори и за изневярата, за страстта сама по себе си… за онези малки тайни, които никой не изрича на глас.
Любовта е влак, който преминава през различни гари. Спира за малко или повече. От всяка си отнася по нещо различно за спомен. И разбира се- има своите любими места за престой. Би било нередно да говорим за една единствена любов, такава, ако допуснем, че се случва, би била изключителна рядкост. Защото любовта е като малко дете, ти растеш с него, то расте с теб. Имате своите трепети и вълнения. И разбира се, накрая, след цялото пътуване, можете да разберете, коя от случките е не само любов, но и отдаденост. Точно този реализъм, тази искреност е сред най- големите достойнства, разгръщащи се по тези страници.
И накрая- няма как да не довериш на тази книга, заради умело вплетените биографични моменти. Превръщаш се почти в съучстник, пред който една жена разсъблича любовните си трепети. А ти я слушаш и чакаш с нетърпение всяка следваща дума.
“Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени.”
Затваряйки и последната страница се усмихвам. За жените, които умеят да пишат за любовта чувствено и вълнуващо без нито веднъж пред очите ти да изплува бонбонено розовия цвят на идеалистично разказаната “любов”…