За думите и хората…

Очакването е двуостър нож. Може фино да пореже тишината, да я обагри в цвят и да не усетиш как нощта е изтекла между пръстите ти, оставяйки ти една усмивка в ъгъла на устните. Но може и да почувстваш как жаждата не е била утолена и въпреки шепота на думите, на разлистващата се хартия, нещо продължава да ти липсва.

Затваряйки и последната страница на ” Момичето в хиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд, усещам една  липса, нещо така и не ми достигна, за да ми хареса  истински тази книга. Не бих я нарекла слаба, но след нея цветът е сиво, въпреки достойнствата, които не бих оспорила. Просто очаквах повече и от сюжета, и от изказа.

Защото ” Животът на твореца е преходен, но произведението, сътворено от ръцете и сърцето му, е вечно” тук бива проследена съдбата на една  картина, в  осем истории. Картина, създадена от Йоханес Вермеер, пропътувала през времето и оказала своето влияние на притежателите си, в контекста на историчността.

Не мога да не спомена, че поради това линията на книгата ми напомни филма “Червената цигулка” (1998) на Франсоа Жирар, в който се проследява историята на една легендарна цигулка “Страдивариус”. Но вълнението и насладата, които изпитах гледайки го, не се повториха тук. Нищо, че винаги съм предпочитала хубавата книга.

Историческият елемент в отделните разкази все пак е нещото, което ми хареса най- много.  Вглеждането в отношението между времето и изкуството и взаимодействието им.Преходност срещу непреходност. Не ми се иска да разказвам детайли от отделните истории. Но те са красиво и въздействащо написани. Характеристиките на времето от своя страна са умело пречупени през отношението на героите спрямо картината.

Действието започва в Америка с преподавател по математика, разкриващ на свой колега за ценното си притежание, преминава през ужаса на Холокоста, за да ни върне до самото начало, няколко века назад, в Холандия.

Очарователни са преплитането и своеобразния баланс между света на изкуството и световете на малките хора. Изкуство, което в крайна сметка не би било същото без елемента на делника и неговото повлияване.

На моменти някои от сюжетните линии ми се сториха не съвсем умело разказани, една скучноватост и невъзможност цялото ми внимание да бъде привлечено така и не спря да се прокрадва.  Но все пак “Момичето в хиацинтовосиньо” е приятна книга, стига да нямате твърде високи изисквания, когато четете за изкуство и не се доверите на определението, че това е “исторически роман”, защото, въпреки умело изградената историческа рамка, поне аз не бих определила книгата като такава.

 

 

 

Признавам, че подходих към тази книга с малко недоверие, заради специфичната й конструкция. “Любов” на Исабел Алиенде съчетава в себе си едни от най- красивите и еротични сцени от творчеството на авторката. Този, който е чел нейни романи, безспорно знае колко въздействащи и поглъщащи могат да бъдат те. И все пак аз прокарах недоверчиво пръсти по първите страници, несъумявайки да си представя възможно ли е магията да се запази дори извън контекста на цялото.

Тази книга се оказа обаче десет малки влюбвания (колкото са главите)  и една голяма любов. И защото любовта е многолика, непригодна за дефиниция и няма отличителни белези, то тук тя се явява в различи форми, но винаги вярна на себе си.

“Любов” е едно пътешествие на тялото, на чувството и на ума. Любовта тук се случва понякога наивна, понякога дръзка, но винаги искрена. Противно на заглавието няма въздигане, няма я онази сладникава романтичност, която кара любовта да изглежда химерна:

“Какво възпламенява страстта? Самата фантазия, предполагам. Какво я гаси? Рутината, ако човек се занемари, и бедността” 

Запленява ме онази непринуденост, с която Исабел Алиенде пише. Дали ще бъде за откритите  плътски желания, дали ще бъде за страстта, дори за изневярата… Само един искрен разказ за многоликостта на любовта би се осмелил да говори и за изневярата, за страстта сама по себе си… за онези малки тайни, които никой не изрича на глас.

Любовта е влак, който преминава през различни гари. Спира за малко или повече. От всяка си отнася по нещо различно за спомен. И разбира се- има своите любими места за престой.  Би било нередно да говорим за една единствена любов, такава, ако допуснем, че се случва, би била изключителна рядкост. Защото любовта е като малко дете, ти растеш с него, то расте с теб. Имате своите трепети и вълнения. И разбира се, накрая, след цялото пътуване, можете да разберете, коя от случките е не само любов, но и отдаденост.  Точно този реализъм, тази искреност е сред най- големите достойнства, разгръщащи се по тези страници.

И накрая- няма как да не довериш на тази книга, заради умело вплетените биографични моменти.  Превръщаш се почти в съучстник, пред който една жена разсъблича любовните си трепети. А ти я слушаш и чакаш с нетърпение всяка следваща дума.

“Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени.” 

Затваряйки и последната страница се усмихвам. За жените, които умеят да пишат за любовта чувствено и вълнуващо без нито веднъж пред очите ти да изплува бонбонено розовия цвят на идеалистично разказаната “любов”…

Има любовни истории, след които пръстите ти остават почти студени. Почти ти се иска да заплачеш, но почти няма за какво. И все пак оставаш на перона, нищо че влакът е отминал…

“Игра и забава” на Джеймс Солтър е това, което аз наричам “почти”. Защото не ме превърна в удавник. Преплувах я бавно, без бури и сътресения. Но с едва забележим белег по дланите. Защото на пръв поглед в тази книга не се случва нищо особено. Просто Франция, дъжд и нечия любов. А си тръгваш съблечен…

Очарованието не е в сюжета, тук няма обрати, няма ярки герои.И всичко е в думите, в умението да прелъстиш, без да омърсиш. Похотта е фина и елегантна, няма да те накара да извърнеш поглед, въпреки малките евтини стаи, въпреки насладата, въпреки мимолетното.

Това е книга за пътуването. Не за оставането. Двамата любовници се прекосяват един друг, прекрачват телата си, отдават се и се сливат с желанието и момента. Любовта тук ми изглежда повече сетивна, плътта празнува при допира и изгубването в плътта. И в това няма нищо отблъскващо. Защото “Игра и забава” е онази естетически издържана еротика, която независимо дали се загатва или застава съвсем гола пред очите, шепти, а не крещи. Тя е мека и топла. И в нея ти е толкова уютно, че няма защо да се прикриваш.

Ан Мари носи очарователната безпределна отдаденост и покорност пред любимия си, съвсем обяснима за възрастта й. Но тя не отблъсква с наивност. А е прекрасна точно такава. И такава трябва да бъде. Дийн от своя страна е едновременно изгубен в страстта си, но така и не успява да изпадне в умопомрачение. Дори когато наранява обаче, го прави някак внимателно. Играта и забавата не целят да причинят болка, те са просто естествена съставна част на страстта, на похотта и желанията.

Героят-воайор поне за мен е най-интересен със своите премълчани терзания, със своята затвореност в самия себе си, с неизречените копнежи и скрити помисли. Героят, който не успява да се превърне в съучастник в тази любовна история, а от началото до края е само един съ-мечтател, ограбен от самия себе си и своите постъпки.

“Игра и забава” е съвършеното преплитане на естетическото и еротичното в изкуството, защото тези страници са фино изтъкано изкуство.