За думите и хората…

Колкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

 

 

Има книги, които пораждат едно еуфорично нетърпение още преди да бъдат прелистени от читателя. Такава е “Празникът на незначителността” (изд.”Колибри”, 2015) на Милан Кундера. Очакване, съвсем разбираемо, имайки предвид, че този роман се появява след 13 години пауза.

И защото незначителността е била и продължава да бъде един от най-непростимите пороци, едно от тихите изтезания, драскащо отвътре навън, привнасяйки в погледа смесица между вина и негодувание, дори самото заглавие представлява предизвикателство, умела игра с думите, от онези, в които запознатите с творчеството на Кундера лесно могат да разчетат обещанието за внимателно поднесена провокация, която не крещи, а се разлива из лабиринтите на мисълта.

Празникът не може без поне малка доза парадност и цветове, затова и водещи сред похватите на текста се явяват иронията, сатирата и хумора. Но това в никакъв случай не отнема от стойността на романа, напротив, изостря усещанията и критическата нагласа, а самият текст увлича и е леко четим, въпреки историческите и философските препратки, с които, макар и по-скоро  загатнати, си служи авторът.

Първия герой, с който ни среща романът е Ален, ярък и интересен персонаж, заради необичайните разсъждения още в самото начало:

“Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части,как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта: цел, двойно по- възбуждаща, поради това, че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус, мъжкият пол коленичи пред благородната мисия на женския пол.
Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?”

Но това не бива да подвежда и да поражда очакване за уклон към еротиката. Тя присъства по-скоро като единичен елемент, посредством който се разгръщат социално-исторически, психологически и естетически идеи.

Останалите герои Д‘Ардело, Шарл и Калибан са другите нужни цветове от палитрата, за да бъде изрисуван този малък празник, потъващ в ежедневието и трудно разчитан като значим.

Основно изграден върху диалога, романът дори по-силно пресъздава усещането за самотността на своите герои. Въпреки разменените думи и споделените истории, празникът веднъж е история за човешката суета, а после и за всички онези липси, от които сме изтъкани и ни преследват. Защото всяка една малка обсебеност е отсъствие, с което се учим да живеем…

“Празникът на незначителността” е и своеобразен разказ за осмислянето и равносметката, нещо, което изпъква при вглеждане между редовете. От търсенето на корена на еротическото предпочитание, през това какво символизира поредният рожден ден до влиянието на мисълта за смъртта върху собственото себеусещане и това как ни вижда другият, по страниците на романа дебнат неизказани сентенции за живеенето.

На пръв поглед последната книга на Милан Кундера може да бъде грешно припозната като лекомислена, заради свойството си да преминава през нещата като през незначителности. Но понякога най-сериозният начин да се говори за живота е през насмешката, защото и самата лекота , знаем, може да бъде непосилна…

” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

“Драматургия Аскеер 2015” на Фондация “А’ Аскеер”, съвсем естествено, е книга, която почти ще бъде подмината, за която почти няма да се заговори. А това “съвсем естествено” засяда някъде, докато го изричам, защото, въпреки своята специфика, въпреки своята ненасоченост към масовата публика, заради историята, заради паметта и в името на културата, е хубаво тези страници да се случат на пръстите и мислите.

За мен досегът с тази книга неминуемо изменя възприятията ми за театъра и неговата роля, като конструиращ не само светът на едно изкуство, но, още по- важното, като елемент на социалната рамка.  Защото, в крайна сметка, всяко едно изкуство е отразител на паметта, на историята и най- вече на времето си. И защото, след прочита на четирите предговора, дори и понякога забравяща, аз си припомням как сътворяването на смисъл и предаването му под формата на вид творчество, не е детинска игра, не е лекомислено забавление, а изграждане и отговорност.

И в крайна сметка, ценността на “Драматургия Аскеер 2015” не е толкова в поместените три драматургични текста (които, разбира се, сами по себе си имат своята стойност), а в очертаването на границите и ролята първо на театъра като институция, а заедно с това и на Аскеер, но не като признание, а много повече като градивен елемент на културната ни реалност.

Аскеер не се явява просто награда, статуетка и повод за гордост от страна на тези, които биват удостоени с нея. Аскеер е “разказ” за случващото се в едно общество, “разказ” през театъра, но не оставащ само в неговия контекст, а излизащ навън, за да обхване изцяло случващото се. Самата история на наградата, превърнала се вече сама по себе си в институция, е още една призма, през която могат да бъдат разгледани и осмислени събитията през последните 25 години, както и тяхното влияние върху светоусещането на тези, които пребивават или са пребивавали в тях.

Четирите предговора ” Sturm und Drang по Махатма Ганди”, разговор на Георги Каприев с Милен Миланов, “Невидимите разкази за театъра” на Георги Лозанов, “Аскеер 25” на Митко Новаков и “Много и малко” на Георги Каприев, са текстове, важни, дори и да не се интересувате от театъра като изкуство. Защото театърът не се състои само  в онези два часа, в актьорите на сцената, а се оказва и  социална форма на общуване, един жив организъм, който страда, който се променя, който активно носи белезите на своето време.

Драматургичните текстове на Елена Алексиева, Малин Кръстев и Яна Борисова, разбира се, са едно чудесно преживяване. Защото, един е текстът, разиграващ се пред очите, и друг- когато се разлиства пред уединението на мислите. Един такъв прочит разширява възприятието, когато сте гледали постановката. Или разпалва любопитство, ако все още не сте се доближили до нея.

Няма да пропусна и чудесните приложения, проследяващи по години историята на постановките, обхванати от Аскеер. Те обаче са част, която вярвам, би представлявала по- голям интерес за онези, които имат едно по- задълбочено отношение към театралния ни живот.

 

 

Когато бях малка предпочитах летата на село. Облечена в шарена рокля тичах сред маковете. Намерех ли някое съкровище, отнасях го със себе си, за да го положа нежно и грижливо на дъното на моята кутия за “неща, които трябва да се пазят”. Наивно така я наричах. Сега, години от тогава, още вярвам в съкровищата и те все така не са скъпи предмети, а онези малки неща от деня ми, които искам да прегърна и да държа близо до сърцето си.

“Стълп от прах” на Борис Христов (изд. Рива) ми се струва точно такова вълшебство. И тази антология, ако мога да я нарека така, просто не е като другите. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най- ценното, най- яркото, дори бих си позволила да кажа най- важното от думите, идеите, от светоусещането на Борис Христов.

Неизменно тук присъстват стихотворения като “Самотният човек”, “Вечерен тромпет” и “Жената Мария”, но “Стълп от прах” поднася и не по- малко живата и вълнуваща проза, а не на последно място и онези прекрасни поетични текстове, които  наричам “фрагменти”, усмихвам се и искам да потъна в дълбокото.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Знамение

За миг на небето просветна
кръв- пролята от хора
на някое друго небе.

Всяка среща със сътвореното от Борис Христов ми прилича на прегръдка с думите. Топло и уютно. Някъде нещо винаги драска по сърцето, но така е с обятията, които са пристан.

“Стълп от прах” сама по себе си не е нова и изненадваща книга. Но е безкрайно ценна, защото, съчетала точно тези текстове и подредена така, конструира една малка вселена. Без значение дали под вселена ще разбираме един свят от цветове и идеи, изказани по неповторим начин, след който ще си тръгнем други, или като творческата вселена на Борис Христов, градена през годините и имаща своята ценност за развитието на литературата ни.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…”

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

“Стълп от прах”, толкова богата и пълнокръвна, е книга за всякога. Сред съкровищата, скрити на дъното на кутията, винаги има някое, което ще спаси крехкостта на деня с появата си, стига да бъде подирено.

“Реката беше се изгубила- оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха до там, да плуват в локвите от собствените си сълзи”.

Снощи, докато вървях по една от централните Софийски улици, няколко души ме погледнаха учудено и насмешливо, защото, досущ като дете, получило мечтана плюшена играчка, притисках към себе си с усмивка ” сърцето ти нося (в сърцето си го нося) на е. е. къмингс (изд. Жанет 45).

Съвсем далеч съм от мисълта, че поезията на къмингс е преживяване, от което всеки ще излезе влюбен. Но пък съм уверена, че бе крайно време тази книга да се случи. Защото за мен това е име, което дори и да не обикнем, е хубаво да познаваме. Искрени са възхищенията ми към преводача Манол Пейков, защото да превеждаш поезия, особено пък тази, изисква много, изисква едно особено внимание, с което да се стъпва по тънкото въже, хвърлено вместо мост, между езиците. Твърде друг от всекиго е къмингс, за да води до него стабилна пътека.

Прекарах пръсти по страниците почти ритуално, в някакъв момент не бях способна да чувам дъжда повече, защото се изгубих сред хаоса, нареждащ се пред мен. Задържах погледа си дълго над съдържанието и в някакъв момент видях поема дори в подредбата на заглавията.

Поезията на къмингс е река, която увлича по течението си. Затова и липсата на главни букви и знаци никак не успява да ме смути. Остава онази свобода сами да замълчим или да се задъхаме, където пожелаем.

“очите твои са предателството
на камбаните разкрито чрез благоухания”

Иска ми се да кажа още много, но изреченията, дръзко обърнали гръб на граматичните повели, са трудни за поставяне в определения и дефиниции. Просто тръгваш по дирята на буквите, и в зависимост кой си днес, можеш да стигнеш, където пожелаеш. Защото толкова много коридори гледат иззад очите на думите, чакащи да бъдат положени в различни интерпретации.

“сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си) и миг не оставам без него(където
отида отиваш и ти,моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело,любима)
не ме е
страх от съдбата ни една (защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят
ни един не желая (защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна)
и ти си това,което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
 ето най-съкровената тайна,незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре, отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
 сърцето ти нося (в сърцето си го нося)”

И въпреки, че словата са безплътни, ми се иска да кажа нещо и  за тялото, по което тази поезия е най-красивият белег. Илюстрациите и оформлението са истинска естетика, дело на Люба Халева. И очите биват съблазнени, дори преди да се срещнат с очарованието, чакащо насред страниците.

Всеки път различно е сърцето, казвам аз, защото написаното само изглежда същото, но със следващия  прочит нюансите са други.

“предимството главно да бъдеш жив
а не умиращ (е не в това)
че не властва умът над туй, що ти
със сърце усещащ, докосваш с душа
– предимството скъпа всъщност е
че сме влюбени с теб, че сме влюбени с теб”

 

Има нощи, в които не мога да заспя, защото реалността е застанала по върховете на пръстите и опитва да се отдалечи от мен, за да не ме боли на утринта синия цвят на небето. Но отдавна знам, че не бягам достатъчно бързо и тя все ще ме застигне. Тогава напускам убежището и търся черни думи за живота. Такива ги намерих в „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо. (изд. „Жанет 45“ )

Кучките на Боланьо са многолики, безименни, простират се отвъд конкретните очертания на един или друг герой и са в крайна сметка  онези реалности, които причиняват болезнени „гърчове на духа”. Цинизмът в тази книга не бива да бъде припознаван като пошлост или вулгарност.  Цинизмът се оказва просто формата, под която бива изразена реалността. Защото за черното, колкото и да ни се иска, не може да се говори с красиви думи. Не и когато се разпадат мечти.

Разказът „Кучки вероломни“ някак съвсем естествено се оказва едно своеобразно балансирано съчетание между куцукащата нежност от първите няколко разказа и последвалите после мрачни географии на ограбения живот. И точно в него намерих думите, които  полепнаха по мен като отпечатък, труден за изтриване :

„– Ти нищо не разбираш от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота.”

Защото с тринадесет различни цвята Боланьо говори за самотата, за онези, които има с кого да говорят и да делят легла и маси, тротоари и подхвърлени думи, но накрая все остават непрекосени. Целите сме липси и цял живот търсим в кого да се положим така, че да ни е по- малко опустошено.

Героите понякога са безименни, понякога имат само своите прякори или инициали, или въпреки всичко имената им звучат някак бледо. Безлики са те, защото на дъното прокудените ангели на низкото и ниското си приличат. Идеализмът не бива убит, той дори не се случва и още от самото начало читателят се озовава здраво стъпил на една мръсна даже и във вените си земя.  Разказът не е приказка, а изказване, изричане на малкия, обикновен човек, който има много улици и няколко сакати звезди.

Наричам тази книга поетика веднъж заради езика, който, дори и огрубен и оголващ смислите, се разлива с една болезнена, но мека топлина, и още- защото изкуството се прокрадва на пръсти през цялото време, но не като център, а като естествено продължение на цялата тази ранимост, може би трудна за забелязване на пръв поглед, но неизменно присъстваща.

Ако мога да перифразирам, за мен „Кучки вероломни“ е едно своеобразно пътуване в себе си, независимо в кой край на света ще се озовем и каква причудливост ще ни сервират. Наръчник за разчитане на собствените ни тъмни ъгли.

Едно от най- големите достойнства в тази книга е топлата прямост, въпреки тъмнината. Боланьо обрисува дъната пестеливо, без уклон към отрицание или похвала, не като показ или пример, а като нещо, което е винаги там, нещо, което не се побира в рамката на определености, а просто е.

Моите големи адмирации са и относно избора как да бъде преведено заглавието на книгата. Един лек отстъп от буквалността на оригинала се случва точно с определението “вероломни”, което през цялото време ме навеждаше на мисълта как истинският живот сломява мечтателната вяра в безоблачността на синьото.

 

От далечни хълмове слиза новия ден,
пробудена от изгрева е утринта,
усмихва се прекрасна и развеселена
и всички с радост облива сега.