Машина за генериране на бунт – изкуството на феминистките от Guerrilla Girls

Кои са Guerrilla Girls

Машина за генериране на бунт – това е първата асоциация, която се поражда у мен, при споменаването на Guerrilla Girls. Може би сте чували за тях, а може би не сте. За тези, които не са запознати, най-обобщено можем да кажем, че през 1985 се появява група от хора, носещи маски на горили. И тук съвсем естествено възникват няколко въпроса , а именно – кои са те,  защо изглеждат така и какво целят. Guerrilla Girls, както самите те са наричат, са група феминистки художници, които се противопоставят срещу редица проблеми в изкуството. От времето на тяхното възникване до днес различните членове на групата са над 55, като някои са прекарвали кратко време от порядъка на седмица или месец, а други са посвещавали години на идеята. Това, което обаче не се променя вече 33 години, е анонимността на участващите.

Социалната роля на анонимността

От една страна по своеобразен начин тази анонимност препраща към концепцията за “смъртта на автора”, свързваща се с Ролан Барт и литературната теория от 20 век. Въпреки, че тя пряко се отнася до литературата и третира проблема за свръхакцентирането върху личността на автора и невъзможността за чисто възприемане и интерпретиране на творбата. Разбира се, концепцията за “смъртта на автора” надхвърля границите на литературното и има своето влияние върху цялостното развитие на парадигмата изкуство-критика.

Това “скриване” на твореца при Guerrilla Girls цели именно да остави акцента върху въпроса какви са проблемите в съвременното изкуство, без темата да се измества от това какви са хората, стоящи зад тази идея. Самата анонимност е и практически израз на несъгласието и бунта, защото както е известно част от жените художници, като например Фрида Кало, са възприемани и оценявани не само заради таланта и това, което създават, но и заради социалните и личностните си проявления.  Защото малко или много, името се превръща в своеобразно посочване, в символ, в маркер. И тук е важно да се спомене един коментар на Роберта Смит, публикуван в “Таймс” през 1990 година, който гласи, че “Guerrilla Girls не са критици на изкуството, а са социални критици”. И това е напълно вярно, защото бунтът им е съсредоточен не върху формата и съдържанието, а върху това, че изкуството няма пол, няма социален статус, няма раса.

Трябва ли жените да са голи, за да влязат в “Метрополитън”

Един от най-важните им проекти датира проекти от 1989 и остава култов и до днес. Това е именно “Do women have to be naked to get Into the Met.Museum?”, който поставя изключително важен въпрос. Този проект е резултат от сериозно проучване. Самият постер, впрочем първият им, който съдържа не само текст, но и визуална страна, използва за основа картината на Жан Огю̀ст Доминѝк Ѐнгър “Одалиска и роб” (1842). Оригиналът на картината представлява харемна сцена на красива гола одалиска. Интересно е, че препратката е точно към тази картина, защото тя съдържа нещо особено проблематично  от гледна точка на феминизма – както знаем сама по себе си одалиската е жена, която най-често е наложница или робиня от харема на султана. В плаката на Guerrilla Girls се наблюдава голо женско тяло, чието лице е скрито от маска на горила, а отдолу стои надпис, който гласи “По-малко от 5% от артистите, представени в секцията за модерно изкуство са жени, но 85 % от голите произведения изобразяват жени”.

Някои от поводите да бъдат  създадени Guerrilla Girls

Едно от нещата, които провокира Guerrilla Girls да се сформират и да работят по своите виждания и идеи е есето на американския историк на изкуството Линда Нохлин. Основната концепция, изложена в текста е, че това, което не достига на жените, за да получат признание и известност като великите художници, не е въпрос на недостатъчно талант, а е институционален и социален проблем. За нея равенството между половете като социален конструкт функционира само на теория, но не и на практика. А самото есе е изключително важно както по отношение ролята на жените творци в изкуството, така и за цялостната концепция на феминизма.

От друга страна възникването им се разглежда като отговор на резултата от проведеното през 1984 международно  проучване на живописта и скулптурата в “Музей на модерното изкуство”, Ню Йорк, според което изложбата включва творби на 169 автора, но едва 10 % от тях са жени.

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

Влиянието и посланията на Guerrilla Girls

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

С течение на времето те разширяват своите послания и въздействие – интересите им остават съсредоточени в сферата на изкуството, но се занимават и с въпросите за расовата дискриминация и политическото влияние

“Кедер” или най-точната дума за мъка

Понякога се питам дали болката, мъката, тъгата, меланхолията, са различни пространства в езика или са цял друг език. Всеки сам за себе си. Уж прилича на другите, а всъщност изобщо не е така.

Познавам момиче, красиво и зеленооко, което татуира на ръката си “saudade” и винаги особено вълнение се разлива в гласа му, започне ли да обяснява тази дума. Започва с “меланхолия” и идва едно дълго “но”, защото тази меланхолия не е като всички други. Разбирам какво ми казва, но само до някъде. Друга е болезнеността, която бих оставила да прореже плътта ми. И това е “кедер”, защото “е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си четиресет мъки. По една за всеки от четиредесетте дни след смъртта.С дните и броят на мъките намалявал,но последната оставала завинаги”.

Да откриеш име за болката си прилича на това да намериш убежище, навярно заради заблудата, че като даваме имена на нещата, малко или много ги опитомяваме. За тази дума трябва да благодаря на Йорданка Белева. “Кедер” е новата й,трета книга с разкази (изд. “Жанет 45” (2018)). А тя всеки път пише така, че да те боли, но красиво.

В мъката е винаги е самотно, нещо винаги се изплъзва от пръстите, нещо винаги изглежда като почти да е тук, но ако протегнеш ръка не можеш да го достинеш. И тук, като в “Надморската височина на любовта” и “Ключове” , присъства онази непреклонна категоричност на изказа, която се постига от кратките, насечени изречения. Защото това е болезненост. И толкова. Като силни удари на сърцето. Като точки.

За онези, които са добре запознати с прозата на Дана, няма изненади в тематично отношение – семейството, родителите, езика, ранимостта и крехкостта. И колкото и да е същото, толкова и не е. Сякаш този път мъката е по-стилизирана, по-изчистена, някак по-овладяна, а заедно с това, успява и някак да свети. Последният цвят не е черно. Червено е. Като кръвта. Не тази, която изстива, а тази, която помни. Която обича.

От всеки един от двадесетте разказа наднича по едно “празно място”, защото има толкова видове напускания и неслучени пристигания, колкото начини да се скърби. Защото в крайна сметка скръбта прилича на това, на което й дадеш облик. А тук, в “Кедер” тя не е оплакване, а памет. Може би и паметта е друг език в езика. И както казва един от героите: “Може би един ден ще отворя автоморга. Да поддържам паметта за майка си. ”

 

Ако се опитам да говоря повече за тази книга, няма да мога. В крайна сметка тя означава да почувстваш и изживееш, тя е онзи фин нюанс в езика, зад който можеш да застанеш, когато не ти достиат нито точни думи, нито правилни цветове. Казват, че ако повтаряш едно нещо около месец, после ти става навик да го правиш. По една мъка за всеки ден. Първо се опитваш да ги кръщаваш, после ги слагаш под общ знаменател, който им приляга най-добре, и започваш да ги изживяваш тихо. Ако имаш късмета да е “Кедер”, мъката ще пречиства, вместо да цапа.

Deus ex camera или “Вездесъщият” на Илиян Джевелеков

Последният филм на режисьора Илиян Джевелеков ( “Дзифт” и „Love.net”) “Вездесъщият” (2017 ) представлява много добра визуална репрезнтация на проблемите на съвременното общество, напипваща както тема, която е интригуваща и вълнуваща в точно това конкретно време, така и достигаща до онези дълбоки емоционални пластове, които се разгръщат тогава, когато гроите са изградени като сложни и многопластови образи.

Първото, с което този филм грабва, е сюжетът – едновременно актуален, но и достатъчно оригинален, за да привлече вниманието както на критиката, така и на зрителите.  Най-общо казано лентата проследява историята на Емил Борилов, писател, на когото се налага да постави скрита камера в дома на баща си, за да разкрие защо изчезват ценни антики. Достигането до разкритието обаче не поставя край на това начинание, а точно обратното – оказва се само началото на едно пътешествие в скритите действия и желания на другите. Героят се изживява като едно своеобразно всевиждащо око, започвайки тайно да следи всички около себе си.

От тук нататък действието тръгва в различни посоки, всяка от които може да бъде разглеждана както самостойно, така и като елемент от цялото. На моменти, заради някои от диалозите и ситуациите, филмът може да изглжда грубоват и нуждаещ се от още малко изчистване, но в същия момент борави с един фин психологизъм. Всеки един от героите има своя личен ад, своята собствена вселена и по някакъв начин се оказва неспособен да разбере останалите, заради границите на единичната си гледна точка.

Да виждаш всички дтайли, обаче, се оказва не по-малко мъчително преживяване. Да загубиш границата между самия себе си и тайните на другите – също. Deus ex camera – човекът, който прилича почти на божество, с възможността да знае и да контролира чрез това познание. Но защото все пак си остава човек, в сюжетът не липсват силно дуалистичните емоции, които се пораждат.

По един особен начин “Вездесъщият” проблематизира нещо, което може да бъде интерпртирано едновременно през призмата и на етичното, и на психологическото; умело говори както за общочовешки въпроси, така и за кризите на своето време. Защото в крайна сметка въпросът за новите технологии и тяхната роля върху живота придобива все по-голяма значимост.

Една от темите, оставаща на по-задн план, но също толкова интригуваща, е тази за паметта и виждането на детайлите и това как записът може да ни накара да “видим” някого много по-внимателно, отколкото в една забързана обстановка. Защото записът е бзпристрастен зрител.

“Вездесъщият” борави и с елементи от автентично българското; те прозират в обстановката, в диалозите, в отношенията. Нещо, което от една страна е добре, защото приближава зрителя, но от друга, може би това е и единствения сериозен недостатък на филма, заради допускането, че, ако не беше толкова локално ангажиран, би достигнал до по-гояма част от чуждестранната аудитория.

 

 

 

 

 

 

Визуално срещу съдържателно във “Валериан и градът на хилядите планети” на Люк Бесон

Последният и навярно най-амбициозен проект на Люк Бесон e  “Валериан и градът на хилядите планети”, базиран върху поредицата комикси от 1967 „Валериан и Лорелайн”, дело на писателя Пиер Кристин и художника Жан-Клод Мезиер. Това е филм, който може да породи доста полюсни оценки, ако се разгледат самостоятелно визуалната и съържателната страна, тоест всичко, свързано със сюжета, изграждането на историята и героите.

Визуално този филм е изключително впечатляващ – дали пред погледа ни се разкрива някое чудато същество, дадена планета или наблюдаваме очарователното включване на Риана – всеки детайл е съвършено изпипан и представлява истинска наслада за погледа. Цялата вселена, която Бесон изгражда тук, изглежда завладяващо: кадър след кадър зрителят бива омагьосван от всичко причудливо и необичайно, а очите с нетърпение очакват какво още ще се разкрие пред тях.

Възторгът, обаче, спира до тук. Сам по себе си сюжетът не е особено изненадващ и това не би било такъв пробелм, ако героите му вдъхваха живот и автентичност, ако образите бяха достатъчно силни и запомнящи се. През цялото време в главата ми изникваха паралели спрямо тези в “Star Wars” ( асоциацията е почти неизбежна) и тяхната ярка индивидуалност, нещо, което ми се искаше да открия и тук, но това така и не се случи.

В центъра на историята са поставени Валериан и Лорелайн – двама специални агенти, работещи за правителството, които постоянно участват в различни мисии и занимаващи се с опазването на реда във вселената. Последната им мисия крие неподозирана тайна, заради която нещата не се стичат както е било очаквано. Героите попадат в конфликтна ситуация, която може да бъде разрешена само със силата на характерите им, чесността им и попадането в редица ситуации, които могат да бъдат както комични, така и опасни, та дори трогателни.

Двамата главни актьори Дейн Дехаан и Кара Делвин са  особен избор. И тук следва изненадата. Заради досегашните слаби изпълнения на Делвин, сякаш очакванията към нея са занижени. Но тя, макар и не блестящо, прави доста прилична роля –  не че няма какво още да се очаква, но в нея има някакъв плам, има убедителност и дори характер. За сметка на това Дехаан изглежда така, сякаш не се справя с образа, който му е поверен. През цялото време очаквах, че Валериан в някакъв момент ще израстне и ще се заяви, но това не се случва. Дори напротив – остава някак безличен, блед, дори се прокрадва неразбирането какво толкова му е специалното, че той е “избраният”. Виждаме как Валериан лековато се шегува и флиртува, но въпреки приписаните му действия и геройства, така и не успяваме да повярваме, че той наистина пораства. Не успяваме, защото Дехаан не допринася с нищо за развиването и израстването на образа.

Но… ах, тази Риана! Частта, в която тя участва за малко, е онзи момент, който ще запомня от този филм. Участието на известни изпълнители в амбициозни продукции съвсем не е нещо ново и необичайно. Но Риана прави нещо много повече от това, с което отива отвъд познатата формула. Тя е толкова жива и артистична, така пресъздава и изживява поверения ѝ образ, че е истинско удоволствие да я гледаш и слушаш. И е най-големият професионалист сред всички артисти тук.

В крайна сметка “Валериан и градът на хилядите планети” не е толкова лош. Ако се подходи без очаквания и не се правят сравнения спрямо класиките в този жанр, това е един приятен, ненатоварващ филм. Но си остава много далеч от всичко, което е искал да бъде, с изключение на брилянтното визуално удоволствие.

 

 

 

Точката е само белег в стихосбирката “Точки” на Жан Портанте

tochki

Да започнем с точка. За вдишване. За посока. Вместо име. Вместо “здравей”. Това са първите мисли, които ме обгръщат като деликатен копринен шал, след прочита на стихосбирката “Точки” (изд. “Алтера”, 2009;превод: Цвета Софрониева) на французина Жан Портанте.

Първо излизаш извън местата, извън себе си. И едва тогава започваш да прекрачваш живите картини в тази книга. Сякаш стоиш до вратата и дочуваш различни истории.

Тази стихосбирка посочва внимателно, дори можем да кажем, че насочва очите към онези точки, които неволно могат да бъдат пропуснати сред многото редове и обърканата пунктуация на емоциите.

Самият начин, по който са озаглавени циклите, конструира по изящен и завършен начин скелета на цялото и по този начин бива изградена една особена, многопластова, дори, бих си позволила да кажа философска, концепция  за мястото и значенията на точката. Защото започваме с това, че “Няма начална точка”, продължаваме с разкритието, че “Няма възлова точка”, за да се окаже, че “Няма опорна точка. Отрицанията не спират до тук. Защото “Няма прицелна точка”, “Няма пресечна точка”, “Няма гледна точка”. И изобщо “Няма точка”.

Тези отричания, обаче, по странен начин сякаш имат тежестта на потвърждения и изричания. Всичко, което го няма е и всичко, за което тишината се оказва тясна. И то прелива извън нея, потича върху думите и те го отразяват. И в този ред на мисли, струва ми се, не може да се пропусне отношението между изказа и смисъла. Непретенциозност – това е изначалното усещане, което остава след срещата с езика на автора. Но послевкусът е дълбочина. Точките на Портанте са като едно измамно притихнало море. Влизаш спокойно, защото е притегателно, красиво и някак меко. И едва оказвайки се достатъчно навътре, разбираш, че ако не умееш да плуваш мястото ти съвсем не е тук. Защото скръбта на тази книга е елегантна, дори ефирна, но смазваща, в случай че я подцениш или не си готов за оголването на ранимостта.

Стихотворенията  балансират между разказа и картината толкова добре, че нито имаме прекаленото дистанциране и неговата хладна съзерцателност, нито огрубената прозаичност на разказването само по себе си. На моменти, четейки ги, си представях, че съм зрител на театрално представление – Портанте едновременно приближава и отдалечава читателя и така погледът запазва своя обхват.

И си мисля, че в крайна сметка точката e онзи кръг, в който няма ъгли за бягство; точката е несправедливата геометрия на чувствителността, в която нищо не се губи и нищо не е второстепенно. Точката е невидим белег по линиите на дланта.

ТАКА ЛИ СЕ ВРЪЩА победителят

уста пълна с кръвта на завоюваните думи

тепърва ще се разбере кой е говорел и кой не

но тази вечер той се връща и фигурата му на

залязващо слънце се вижда отдалече

още не е ясно за много или за малко е убивал

« Older Entries Recent Entries »