За думите и хората…

Понякога се питам дали болката, мъката, тъгата, меланхолията, са различни пространства в езика или са цял друг език. Всеки сам за себе си. Уж прилича на другите, а всъщност изобщо не е така.

Познавам момиче, красиво и зеленооко, което татуира на ръката си “saudade” и винаги особено вълнение се разлива в гласа му, започне ли да обяснява тази дума. Започва с “меланхолия” и идва едно дълго “но”, защото тази меланхолия не е като всички други. Разбирам какво ми казва, но само до някъде. Друга е болезнеността, която бих оставила да прореже плътта ми. И това е “кедер”, защото “е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си четиресет мъки. По една за всеки от четиредесетте дни след смъртта.С дните и броят на мъките намалявал,но последната оставала завинаги”.

Да откриеш име за болката си прилича на това да намериш убежище, навярно заради заблудата, че като даваме имена на нещата, малко или много ги опитомяваме. За тази дума трябва да благодаря на Йорданка Белева. “Кедер” е новата й,трета книга с разкази (изд. “Жанет 45” (2018)). А тя всеки път пише така, че да те боли, но красиво.

В мъката е винаги е самотно, нещо винаги се изплъзва от пръстите, нещо винаги изглежда като почти да е тук, но ако протегнеш ръка не можеш да го достинеш. И тук, като в “Надморската височина на любовта” и “Ключове” , присъства онази непреклонна категоричност на изказа, която се постига от кратките, насечени изречения. Защото това е болезненост. И толкова. Като силни удари на сърцето. Като точки.

За онези, които са добре запознати с прозата на Дана, няма изненади в тематично отношение – семейството, родителите, езика, ранимостта и крехкостта. И колкото и да е същото, толкова и не е. Сякаш този път мъката е по-стилизирана, по-изчистена, някак по-овладяна, а заедно с това, успява и някак да свети. Последният цвят не е черно. Червено е. Като кръвта. Не тази, която изстива, а тази, която помни. Която обича.

От всеки един от двадесетте разказа наднича по едно “празно място”, защото има толкова видове напускания и неслучени пристигания, колкото начини да се скърби. Защото в крайна сметка скръбта прилича на това, на което й дадеш облик. А тук, в “Кедер” тя не е оплакване, а памет. Може би и паметта е друг език в езика. И както казва един от героите: “Може би един ден ще отворя автоморга. Да поддържам паметта за майка си. ”

Ако се опитам да говоря повече за тази книга, няма да мога. В крайна сметка тя означава да почувстваш и изживееш, тя е онзи фин нюанс в езика, зад който можеш да застанеш, когато не ти достиат нито точни думи, нито правилни цветове. Казват, че ако повтаряш едно нещо около месец, после ти става навик да го правиш. По една мъка за всеки ден. Първо се опитваш да ги кръщаваш, после ги слагаш под общ знаменател, който им приляга най-добре, и започваш да ги изживяваш тихо. Ако имаш късмета да е “Кедер”, мъката ще пречиства, вместо да цапа.

Онази художествена литература, която проблематизира своето собствено време и е един от възможните прочити на случващото се, а не на случилото се, е особен социокултурен елемент, и то такъв, който резултира в един по-широк спектър и предизвиква по-голяма реакция. Такъв е романът на френския писател Мишел Уелбек „Подчинение“ (изд. „Факел Експрес“, 2015 г.)

Самата книга, излязла в особено тежък за Франция момент, още от самото начало получава противоречиви отзиви, сред които, съвсем естествено, и обвинението, че е с антиислямска насоченост, че представлява своеобразна пропаганда, насочена срещу исляма. Противно на това обаче, „Подчинение“ е сдържана, въпреки че може да бъде разглеждана като форма на  критика срещу мюсюлманската религия, критика, която, макар поднесена през формите на художественото, бива изложена и защитена последователно и аргументирано.

Уелбек избира за център, около който да развие действието, висшата образователна система във Франция. Похват, който не бива да бъде пренебрегван, защото, за да се стигне до разпада и промяната на една културна традиция, точно образованието е звеното, от което следва да се започне.

Особената позиция на Уелбек е представена основно посредством героя, наречен Франсоа – литератор, занимаващ се с академична кариера, намиращ се на такъв етап от живота си, че се лута някъде между празнотата и… още по-голямата празнота. Освен „говорител“, представящ концепциите в тази книга той е и събирателен образ на съвременния образован европеец.

В текст със социокултурна насоченост разглеждането на любовния живот на героя изглежда на пръв поглед отклоняваща вниманието подробност. Посредством нея обаче се постига една пълнота на образа, самото мислене се разгръща по -всеобхватно. Собственият живот на Франсоа – нито оцеляване на дъното, нито достигане на върха, една сива траектория, която не може да бъде надмогната, е отговорът как и защо се случва промяната в това общество. Защото тази спрялост и застиналост, лишеност от ярко движение и случване, не се ограничава в рамката на личната история на Франсоа, а напротив – от него са болни и мнозина други, то разяжда времето.

Съвсем целенасочено е въведен вълнуващият за Франсоа образ на Юисманс и последвалият при него на по-късен етап уклон към религията. Така още първата част на романа прокарва концептуалната линия за свързаността между меланхоличното съществуване, дори разочарованието, и обръщането към религиозното.

Изграждайки така умело многопластовия фон в началото на романа, Уелбек подготвя читателя за същинското действие – Франция, 2022 година, нови президентски избори. И съвсем естествено тук идва питането с какво печели една ислямска партия и един президент, неин представител. Въпрос, чийто отговор обаче изисква вглеждане в болните места на обществото, в потребностите, на които не бива откликнато, в самата Европа, сама създаваща и дълбаеща раните си. Мохамед Бен Абес обаче изглежда едновременно безопасен, но и достатъчно образован, интелигентен и имащ добри възгледи. В тази антиутопия ислямът, представен като умерен и дори изглеждащ на пръв поглед либерален, се проявява не като опозиция, а напротив – като алтернатива. Не става дума за радикализъм, за насилствено налагане, а за свободно направен изобор.

Медийният образ на Бен Абес изглежда привлекателен, дори по-привлекателен от този на опозицията, защото носи и някаква различност, в която никой не подозира опасност – образованият мъж, достатъчно пъти обявявал се срещу всякакви крайни и радикални действия, демократично и толерантно настроен. И точно тук цитатът от Хомейни се разгръща изцяло: „ Ако ислямът не е политика, не е нищо“. А обществото, несъумяващо да види зад „завесата“,  дарява своето доверие дори някак лекомислено.

И на преден план се явява проблемът за подчинението. Проблем, който, оказва се, може да конструира облика на цяла една социална и културна реалност. Подчинението като фундамент кореспондира и с препратка към книгата „Историята на О“ – специфичен подход, защото концепцията на Полин Реаж изглежда отдалечена от подчинението в аспекта на мултикултурализма. Но различните форми на подчинението – и еротичното, и религиозното, и дори подчинението като потребност – биват „приютени“ от исляма.

Дали подчинението е естествена форма на човешкото мислене и действане, дали еманципацията като един от белезите на модерния свят е преходна тенденция, са част от въпросите, които Уелбек поставя. В рамката на самата книга е разгледана теорията за човешката потребност множеството да бъде ръководено, да се откаже доброволно от свободата си и да бъде наставлявано. И ако се подчинява не посредством груба и радикална сила, промяната се случва някак естествено и хармонично, дотолкова безконфликтно изглеждаща, че е неспособна да породи каквато и да било форма на протест.

Промяната в самия статут на „Сорбоната“ е ключов, от една страна, заради символа, който представлява сама по себе си, а от друга, заради ловкия политически метод да бъдат уязвени точно образованието и културата. Разпадът на предишните ценности и изместването им от един нов ред не само че протича без съпротива, но дори разклаща увереността в необходимостта от свобода такава, каквато е била разбирана досега.

Мултикултурализмът от своя страна е особен културен феномен, достигнал такава форма, каквато самата среда, самото мислене му задават. Мултикултурализмът, такъв, какъвто е в “Подчинение” е един от най-естествените продукти самото време – възникващ заради слабостите на цяло едно общество, и то в голяма степен точно в интелектуалните прослойки. Геополитическият прочит представя една колкото и трудна за допускане ситуация, толкова и съдържаща съвсем реален потенциал – религия (в случая ислямът), действаща привидно либерално, една “нежна власт” е способна да вуздейства много повече и по-силно.

В зависимост от призмата, през която се разглежда тази книга, произтичат и различните начини на възприемане. Но тя не е крайна, не е пропаганда, а фикция, боравеща с важни тези и проблеми, и точно поради тази причина бива определяна като спорна и конфликтна. Но „Подчинение“ не е антиислямистки лозунг, а концепция за разпада, разказ за проблемите на едно конкретно общество, за преобърнатото време. Защото тогава, когато самата епоха не е в мир със себе си, тя е неспособна да съгражда, а по един или друг начин проявява или своите деструктивни черти, или тръгва по неочаквани пътища. Тази книга е и книга за загубата – когато губиш, когато се луташ и се обезсмисляш и нямаш през какво да се самоопределиш и заявиш, подчинението идва като една от формите и на личното изгубване.

Митичното като форма на разказа оживява по един особен начин всеки път, когато стане дума за непокорната дъщеря на мексиканската революция- художничката Фрида Кало. Дали само гледайки картините й, или четейки за нея, човек сякаш застава на границата между две различни вселени, някъде между образа на едно от любимите лица на XX век и между многоцветната страст на жената-момиче, обгърната от езическа тайнственост и екзотика.

Книгата “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек (изд. “Колибри”, 2015) се явява нещо като биография , номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година. Казвам “нещо като” съвсем умишлено- първо заради самия образ на Фрида Кало, винаги обгърнат от красива мистичност, но и заради подхода и езика, с които си служи авторът. Проследени биват най- значимите моменти още от детството на героинята, започвайки с разказ за семейството й, стигайки до първото  влюбване и продължавайки с историята за това как се живее с болката след една жестока злополука и една не по-малко безпощадна любов. Въпреки тази конкретност обаче, живият и богат изказ, характеризиращ се с една особена поетичност, през цялото време създава усещането, че не става дума за реална личност, а за някоя мексиканска магьосница, въстанала срещу съдбата.

Един от колоритните елементи, включен в тази биография е  “Книгата на свещената билка”- така наричала Фрида Кало своя малък черен бележник- сборник с готварски рецепти за Деня на мъртвите. Дори само тази част сама по себе си представлява съкровище за онези, които  имат  търпение да изчетат рецептите-  от една страна всяка причудлива подправка прибавя още щрихи към образа на тази неудържима жена и скъсява дистанцията, а от друга всеки ценител на философията на кулинарното тайнство навярно ще бъде изкушен.

Изкуство е да живееш, но изкуството да живееш смъртта е съвсем друг разказ, не просто за една безкрайно талантлива художничка, а за силата на жената и за страстта неизменно да следваш поривите си.  Болката е постоянната величина, с която се измерват усещанията на Фрида. Безпощаден е животът не само заради злощастната трамвайна злополука, осакатяваща тялото и неспираща да нанася рани със своите последствия, но и онази любов, неспособна да съгради истински дом, а противното- разпадаща отвътре.

Диего Ривера- тъмният, оставащ през цялото време колкото близък, толкова и недостижим, мъж, е най- голямата болка на Фрида, заедно с невъзможността да го дари с дете. Двете бурни и непокорни идентичности, двамата творци сътворяват около себе си буря от емоции, която въпреки любовта и нежността, заради сблъсъка на своеобразния егоизъм и ревността, има своите парещи белези.

Талантът и темперамента на Фрида пресичат пътя и с чувствени жени, интересни хора и едни от най- впечатляващите творци на това време, сред които и Лев Троцки и Пабло Пикасо.

Но освен женствеността и страстта, не по малко ценни в тази книга са моментите посветени на политиката и революцията. Фрида не остава ограничена до чувствената и стихийна жена и любовница, но се разгръща и като личност с ясни възгледи и позиции. Още в самото начало на книгата се проявява интересът й към случващото се в страната и желанието й да бъде дейна и актива по тези въпроси.

Болезнеността на  историята не бива да се бърка с мрачност, въпреки наситената тъга и сянката на смъртта, която винаги витае- чистият мрак е чужд на този живот. Болката е многоцветна палитра, с ярки цветове и ухание на силни подправки с непознати имена. Да живееш смъртта и да умираш бавно са два различни избора. Този, който прави Фрида Кало е първият- избор, при който тя води в непрестанния танц с печалното. При който, въпреки гнева, отчаянието и липсите, пламъкът не угасва. Фрида гори винаги.

„В деня, когато Фрида се родила, в градчето се усещали ветрове на промяната.“ Един живот, превърнал се в преход между раждането и смъртта. Живот, в който понякога се прокрадва въпросът „заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта?“.

На самата художничка Фрида Кало книгата не отдава съвсем централно внимание, артистичната й същност е по-скоро фон, отколкото център. Което, при наличието на такава ярка идентичност и личностно присъствие, остава съвсем разбираемо.

Бих казала, че тази книга насища сетивата с аромати, усещания… с живот,но  и фино прокарва пръсти по нишките на мисълта. Сред толкова магичност и митичност накрая дори не остава желание да се запитам дали всяка история тук е достоверна и ако трябва да си призная- не ми се иска да знам. Около личности като Фрида Кало, заради духът на легендата, винаги ще присъства поне нотка съмнение дали всичко е истина. Но Хагенбек пише толкова увличащо, поглъщащо и приближаващо, че страниците се изнизват бързо и не ти се иска да се връщаш обратно в реалността, където цветовете не са така ярки.