Има нощи, в които не мога да заспя, защото реалността е застанала по върховете на пръстите и опитва да се отдалечи от мен, за да не ме боли на утринта синия цвят на небето. Но отдавна знам, че не бягам достатъчно бързо и тя все ще ме застигне. Тогава напускам убежището и търся черни думи за живота. Такива ги намерих в „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо. (изд. „Жанет 45“ )
Кучките на Боланьо са многолики, безименни, простират се отвъд конкретните очертания на един или друг герой и са в крайна сметка онези реалности, които причиняват болезнени „гърчове на духа”. Цинизмът в тази книга не бива да бъде припознаван като пошлост или вулгарност. Цинизмът се оказва просто формата, под която бива изразена реалността. Защото за черното, колкото и да ни се иска, не може да се говори с красиви думи. Не и когато се разпадат мечти.
Разказът „Кучки вероломни“ някак съвсем естествено се оказва едно своеобразно балансирано съчетание между куцукащата нежност от първите няколко разказа и последвалите после мрачни географии на ограбения живот. И точно в него намерих думите, които полепнаха по мен като отпечатък, труден за изтриване :
„– Ти нищо не разбираш от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота.”
Защото с тринадесет различни цвята Боланьо говори за самотата, за онези, които има с кого да говорят и да делят легла и маси, тротоари и подхвърлени думи, но накрая все остават непрекосени. Целите сме липси и цял живот търсим в кого да се положим така, че да ни е по- малко опустошено.
Героите понякога са безименни, понякога имат само своите прякори или инициали, или въпреки всичко имената им звучат някак бледо. Безлики са те, защото на дъното прокудените ангели на низкото и ниското си приличат. Идеализмът не бива убит, той дори не се случва и още от самото начало читателят се озовава здраво стъпил на една мръсна даже и във вените си земя. Разказът не е приказка, а изказване, изричане на малкия, обикновен човек, който има много улици и няколко сакати звезди.
Наричам тази книга поетика веднъж заради езика, който, дори и огрубен и оголващ смислите, се разлива с една болезнена, но мека топлина, и още- защото изкуството се прокрадва на пръсти през цялото време, но не като център, а като естествено продължение на цялата тази ранимост, може би трудна за забелязване на пръв поглед, но неизменно присъстваща.
Ако мога да перифразирам, за мен „Кучки вероломни“ е едно своеобразно пътуване в себе си, независимо в кой край на света ще се озовем и каква причудливост ще ни сервират. Наръчник за разчитане на собствените ни тъмни ъгли.
Едно от най- големите достойнства в тази книга е топлата прямост, въпреки тъмнината. Боланьо обрисува дъната пестеливо, без уклон към отрицание или похвала, не като показ или пример, а като нещо, което е винаги там, нещо, което не се побира в рамката на определености, а просто е.
Моите големи адмирации са и относно избора как да бъде преведено заглавието на книгата. Един лек отстъп от буквалността на оригинала се случва точно с определението “вероломни”, което през цялото време ме навеждаше на мисълта как истинският живот сломява мечтателната вяра в безоблачността на синьото.
