За думите и хората…

“37, 2 сутринта” на Филип Джиан (издателство “Колибри”, 2002) е  съвсем обикновена любовна история, разказана на фона на едно също толкова обикновено всекидневие – белезите, които оставя обаче съвсем не са такива.

На пръв поглед тази книга тематизира  нещо безкрайно познато и тривиално  – сюжетът не е изненадващ, има голяма доза предвидимост, няма някакво вълнуващо случване – описанията и детайлите на ежедневието са простички, поднесени на език, нямащ претенции, защото това е речта, с която пазаруваме, речта, с която извървяваме пътя към работа, а после се прибираме уморени.

Някъде до средата на “37, 2 сутринта” изпитвах недоволство спрямо този изказ – толкова земен, изпразнен от възвишеност и поетичност, различен от това, което може да ме влюби в една книга. След последната страница обаче той е и нещо, което съумявам да оценя – без значение дали съм почитател на такова звучене, то неговото място е тук и е онова, което прави подобна история автентична, кара те да се почувстваш като пряк наблюдател.  А моята непримиримост спрямо обикновеното донякъде има общо с непримиримостта, която Бети, главната героиня изпитва, защото “преследва нещо, което не съществува. Прилича на ранено животно, чаткаш ли, и всеки път затъва все по-надълбоко. Мисля, че светът е прекалено малък за нея, Еди, май всичките й проблеми идват оттам…”

Тази книга не подвежда, дори тогава, когато героите доукрасяват  представите си за другия, цялото е много истинско – от склонността да прибавяме към любимия човек качества, които не притежава, до всекидневните ритуали и спречквания. Действието не е изнесено в някаква имагинерна реалност, в чийто контекст любовното чувство да изглежда извисено и необикновено.

Той и тя  са като два полюса, които се срещат в любовта, но и точно в нея така успяват да сблъскат границите си, че в крайна сметка това е разрушително. Докато за нея смисълът произтича от любопитството и движението, от това да мечтаеш и да променяш, да насищаш с нови преживявания света си, то за него покривът над главата, спокойствието и средствата за оцеляване са съвсем достатъчни.

Една от причините Бети да обикне героя силно се оказва откритието й, че той, макар и още нереализиран, е талантлив писател – точно тогава, когато разочарованието се прокрадва в мислите й и е готова да си тръгне, за да следва ярките цветове, които я привличат, тя намира куп изписани тефтери, които преобръщат всичко. От този ден очите, с които го гледа са други. По един своеобразен начин тя прави идеализация – забравя всичко останало и се вкопчва в образа на твореца, който й се струва необикновен, дълбок и силно притегателен.  А защо я обича той така и не разбрах съвсем – Бети е от онези жени, които преминават през живота като стихиен вятър – колкото е красиво, толкова е и болезнено, а щетите не са малки.

Въпреки силното присъствие на еротичното и акцентът върху привличането героят обича своят любима необяснимо, но искрено – макар характерът й да е тежък, макар да е разрушителна в действията и мислите си, тя му носи щастие и му е достатъчна, тя е всичко.

Тази странна любов, влизаща в противоречие с всички рационални  основания, не се разпада дори тогава, когато всичко около нея, дори участниците, приличат повече на шепа руини. Колкото и противоречиво да е, любовта като умиране на ограбва, а по един свой, причудлив начин успява да дава – може би не спокойствие, не истински дом, но достатъчно емоция, за да няма съжаление, че се е случила.

Наричат тази история “нестандартна и патологична любов”, но така и не успях да се съглася с това определение – тя не е създадена от мрак, сама по себе си не цели да опустошава, това, което е истински смазващо са условията,оказващи се понякога непосилни – или се примиряваш с тях, спирайки да търсиш или стремежът към още, към нещо друго, убива. Средното положение, удържащо баланса между двете, така и не се случва. Патологията е в изискванията на света, в модела, към който трябва да се придържаш, за да оцелееш. Любовта – тя съумява да бъде чиста и отдадена, дори тогава, когато всичко е обзето от хаоса и лудостта.

“37, 2 сутринта” не изненадва и с края си – той е съвсем естествен резултат от сблъсъка между реалността и желанията. Историята, разказана тук, е история, която за жалост се случва  на мнозина – в нея няма големи думи, тя не прави неочаквани изненади, не познава шаблона на очароващата романтика, но е богата на тихи жестове, лишени от патос – те не целят да показват, а да спасяват доколкото и както могат.

“Иракският Христос” на Хасан Бласим (изд. “Жанет 45, 2016, превод: Мая Ценова) е втората книга на автора, събрала в себе си, също както и предходната му, “Лудият от площад свобода”, едни различни разкази за света на войната и последиците от нея. Наричам ги различни съвсем нарочно – въпреки своята тежка и страшна тематика, те боравят с езика и с възможностите на фикционалното толкова премерено и овладяно, че литературата съвсем не се ограничава до повествование за ужаса, а е език, употребен така, че не само да разказва, но и да създава.

Сред впечатляващите характеристики на тези разкази е дистанцията – въпреки личното отношение към темите, с които борави, Бласим е намерил съвършеното отстояние така, че в историите му не се прокрадват сантименталност или меланхолия. Болката не е употребена като средство за въздействие, напротив – поднесена е сурово, неопоетизирано, дори на моменти проявленията й са стряскащо реалистични.

Много от критиците казват, че по някакъв начин Бласим напомня на Боланьо и неговите разкази. Ако се съгласим с това, то от една страна ще е във връзка с неоспоримото майсторство да се разказва, но от друга е заради начина на изразяване. Особено що се отнася до “Кучки вероломни” на Боланьо, тези, които са чели сборника с разкази добре знаят, че езикът не е този на високата литература, а точно обратното – прям, груб, дори грозен. При Бласим се забелязва същото и това съвсем не е писателска неумелост, дори точно обратното – самият автор споделя, че този подход към изразяването е съзнателно търсен, в крайна сметка няма нищо красиво и възвишено в това, за което говори.

Един от разказите, които особено ярко илюстрират искреността на това писане, лишено от излишен драматизъм, въпреки че тематиката би го допуснала, носи името “Не ме убивай, моля… това дръвче е мое!” Разглеждайки го и психологически, и като похват – тук има нещо много ценно. В първият момент читателят би се смутил от особената студенина в тези думи, може би би трябвало да са различни, може би би трябвало директно да се заговори за деца и семейство. Но при дългото пребиваване в болката езикът нерядко се изменя и се оказва много по-естествено да се заговори по един подобен начин. Абстрахирайки се от тази психологическа страна, чисто литературно това също не е съвсем очаквано – едно такова преобръщане, отклоняване от познатите и очаквани варианти променя отношението на читателя, изостря, понякога дори без да се усеща, вниманието.

При първия прочит не знаех как да реагирам на фантастичния елемент в тези разкази – те говорят за неща, които имат абсолютния потенциал да са се случили, но същевременно са обгърнати от фикционалното, от фантазното. То, обаче, по никакъв начин не влияе върху сериозността на разказаното, напротив – по един особен начин му придава, някак съвсем небрежно, дълбочина и тежест, такива, каквито не биха били същите при едно изцяло реалистично говорене.

Говорейки за болезненото, няма как да не споменем и травматичното – не само, защото те са неизменно свързани, но и заради споменаването на фантазното – то е похватът, през който травмите и техните проявления могат да бъдат представени най-плътно.  Във всяка една от историите има нещо, изглеждащо на пръв поглед нелогично – но то не е такова и мястото му е точно там, защото травматичното само по себе си може да бъде факт, но такъв, който поражда трайни, бавни процеси, които няма как да протичат по най-обикновен начин.

Времето в тези разкази функционира по сложен начин – то не просто проследява случването, но употребата му се явява инструмент, чрез който ефектите на онова, което в крайна сметка е болно и нездраво се виждат по- детайлно. На първично ниво то се движи по своята линия, но при един следващ поглед тази линия се оказва повредена – движение, разбира се, има, но неговият ход съвсем не е просто напред. Там, където травмите и болката са дълбоки и имат определящо значение, обработката на случилото се и случващото се се случва усложнено. Вместо психологически обяснения или пасажи за емоционалното състояние на героите Бласим си служи с висока абстрактност, хаотични описания, дори форми на несигурност и колебливост, доловими както през изказа, така и през сюжетните линии.

Към тези разкази се подхожда трудно. Колкото и да му се иска на читателят, е почти невъзможно, заради произхода и личната история на автора, да няма някакви предварително нагласи или очаквания. Но това писане изненадва. В него не се усеща наличието на някаква мисия – четейки ги дори за миг не ми се е струвало, че Бласим иска да промени нечия гледна точка, нечия нагласа; да предизвика съчувствие или внимание.

“Иракският Христос” е сборник, който може да се чете на няколко нива – и изолирано, и комплексно. Веднъж за тези, които по някакъв начин искат да видят и друг поглед над случващото се, веднъж за онези, които ще оценят стила, изказа и езика, които са наистина впечатляващи. Но неслучайно Бласим е определян като “най-великият жив арабски писател” и е носител на приза за чуждестранна литература на”Индипендънт” за 2015 година – литературата е на първо място, без значение кой прочит ще бъде избран.

Колкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

Има книги, които пораждат едно еуфорично нетърпение още преди да бъдат прелистени от читателя. Такава е “Празникът на незначителността” (изд.”Колибри”, 2015) на Милан Кундера. Очакване, съвсем разбираемо, имайки предвид, че този роман се появява след 13 години пауза.

И защото незначителността е била и продължава да бъде един от най-непростимите пороци, едно от тихите изтезания, драскащо отвътре навън, привнасяйки в погледа смесица между вина и негодувание, дори самото заглавие представлява предизвикателство, умела игра с думите, от онези, в които запознатите с творчеството на Кундера лесно могат да разчетат обещанието за внимателно поднесена провокация, която не крещи, а се разлива из лабиринтите на мисълта.

Празникът не може без поне малка доза парадност и цветове, затова и водещи сред похватите на текста се явяват иронията, сатирата и хумора. Но това в никакъв случай не отнема от стойността на романа, напротив, изостря усещанията и критическата нагласа, а самият текст увлича и е леко четим, въпреки историческите и философските препратки, с които, макар и по-скоро  загатнати, си служи авторът.

Първия герой, с който ни среща романът е Ален, ярък и интересен персонаж, заради необичайните разсъждения още в самото начало:

“Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части,как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта: цел, двойно по- възбуждаща, поради това, че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус, мъжкият пол коленичи пред благородната мисия на женския пол.
Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?”

Но това не бива да подвежда и да поражда очакване за уклон към еротиката. Тя присъства по-скоро като единичен елемент, посредством който се разгръщат социално-исторически, психологически и естетически идеи.

Останалите герои Д‘Ардело, Шарл и Калибан са другите нужни цветове от палитрата, за да бъде изрисуван този малък празник, потъващ в ежедневието и трудно разчитан като значим.

Основно изграден върху диалога, романът дори по-силно пресъздава усещането за самотността на своите герои. Въпреки разменените думи и споделените истории, празникът веднъж е история за човешката суета, а после и за всички онези липси, от които сме изтъкани и ни преследват. Защото всяка една малка обсебеност е отсъствие, с което се учим да живеем…

“Празникът на незначителността” е и своеобразен разказ за осмислянето и равносметката, нещо, което изпъква при вглеждане между редовете. От търсенето на корена на еротическото предпочитание, през това какво символизира поредният рожден ден до влиянието на мисълта за смъртта върху собственото себеусещане и това как ни вижда другият, по страниците на романа дебнат неизказани сентенции за живеенето.

На пръв поглед последната книга на Милан Кундера може да бъде грешно припозната като лекомислена, заради свойството си да преминава през нещата като през незначителности. Но понякога най-сериозният начин да се говори за живота е през насмешката, защото и самата лекота , знаем, може да бъде непосилна…

” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

“Драматургия Аскеер 2015” на Фондация “А’ Аскеер”, съвсем естествено, е книга, която почти ще бъде подмината, за която почти няма да се заговори. А това “съвсем естествено” засяда някъде, докато го изричам, защото, въпреки своята специфика, въпреки своята ненасоченост към масовата публика, заради историята, заради паметта и в името на културата, е хубаво тези страници да се случат на пръстите и мислите.

За мен досегът с тази книга неминуемо изменя възприятията ми за театъра и неговата роля, като конструиращ не само светът на едно изкуство, но, още по- важното, като елемент на социалната рамка.  Защото, в крайна сметка, всяко едно изкуство е отразител на паметта, на историята и най- вече на времето си. И защото, след прочита на четирите предговора, дори и понякога забравяща, аз си припомням как сътворяването на смисъл и предаването му под формата на вид творчество, не е детинска игра, не е лекомислено забавление, а изграждане и отговорност.

И в крайна сметка, ценността на “Драматургия Аскеер 2015” не е толкова в поместените три драматургични текста (които, разбира се, сами по себе си имат своята стойност), а в очертаването на границите и ролята първо на театъра като институция, а заедно с това и на Аскеер, но не като признание, а много повече като градивен елемент на културната ни реалност.

Аскеер не се явява просто награда, статуетка и повод за гордост от страна на тези, които биват удостоени с нея. Аскеер е “разказ” за случващото се в едно общество, “разказ” през театъра, но не оставащ само в неговия контекст, а излизащ навън, за да обхване изцяло случващото се. Самата история на наградата, превърнала се вече сама по себе си в институция, е още една призма, през която могат да бъдат разгледани и осмислени събитията през последните 25 години, както и тяхното влияние върху светоусещането на тези, които пребивават или са пребивавали в тях.

Четирите предговора ” Sturm und Drang по Махатма Ганди”, разговор на Георги Каприев с Милен Миланов, “Невидимите разкази за театъра” на Георги Лозанов, “Аскеер 25” на Митко Новаков и “Много и малко” на Георги Каприев, са текстове, важни, дори и да не се интересувате от театъра като изкуство. Защото театърът не се състои само  в онези два часа, в актьорите на сцената, а се оказва и  социална форма на общуване, един жив организъм, който страда, който се променя, който активно носи белезите на своето време.

Драматургичните текстове на Елена Алексиева, Малин Кръстев и Яна Борисова, разбира се, са едно чудесно преживяване. Защото, един е текстът, разиграващ се пред очите, и друг- когато се разлиства пред уединението на мислите. Един такъв прочит разширява възприятието, когато сте гледали постановката. Или разпалва любопитство, ако все още не сте се доближили до нея.

Няма да пропусна и чудесните приложения, проследяващи по години историята на постановките, обхванати от Аскеер. Те обаче са част, която вярвам, би представлявала по- голям интерес за онези, които имат едно по- задълбочено отношение към театралния ни живот.