За думите и хората…

Да започнем с точка. За вдишване. За посока. Вместо име. Вместо “здравей”. Това са първите мисли, които ме обгръщат като деликатен копринен шал, след прочита на стихосбирката “Точки” (изд. “Алтера”, 2009;превод: Цвета Софрониева) на французина Жан Портанте.

Първо излизаш извън местата, извън себе си. И едва тогава започваш да прекрачваш живите картини в тази книга. Сякаш стоиш до вратата и дочуваш различни истории.

Тази стихосбирка посочва внимателно, дори можем да кажем, че насочва очите към онези точки, които неволно могат да бъдат пропуснати сред многото редове и обърканата пунктуация на емоциите.

Самият начин, по който са озаглавени циклите, конструира по изящен и завършен начин скелета на цялото и по този начин бива изградена една особена, многопластова, дори, бих си позволила да кажа философска, концепция  за мястото и значенията на точката. Защото започваме с това, че “Няма начална точка”, продължаваме с разкритието, че “Няма възлова точка”, за да се окаже, че “Няма опорна точка. Отрицанията не спират до тук. Защото “Няма прицелна точка”, “Няма пресечна точка”, “Няма гледна точка”. И изобщо “Няма точка”.

Тези отричания, обаче, по странен начин сякаш имат тежестта на потвърждения и изричания. Всичко, което го няма е и всичко, за което тишината се оказва тясна. И то прелива извън нея, потича върху думите и те го отразяват. И в този ред на мисли, струва ми се, не може да се пропусне отношението между изказа и смисъла. Непретенциозност – това е изначалното усещане, което остава след срещата с езика на автора. Но послевкусът е дълбочина. Точките на Портанте са като едно измамно притихнало море. Влизаш спокойно, защото е притегателно, красиво и някак меко. И едва оказвайки се достатъчно навътре, разбираш, че ако не умееш да плуваш мястото ти съвсем не е тук. Защото скръбта на тази книга е елегантна, дори ефирна, но смазваща, в случай че я подцениш или не си готов за оголването на ранимостта.

Стихотворенията  балансират между разказа и картината толкова добре, че нито имаме прекаленото дистанциране и неговата хладна съзерцателност, нито огрубената прозаичност на разказването само по себе си. На моменти, четейки ги, си представях, че съм зрител на театрално представление – Портанте едновременно приближава и отдалечава читателя и така погледът запазва своя обхват.

И си мисля, че в крайна сметка точката e онзи кръг, в който няма ъгли за бягство; точката е несправедливата геометрия на чувствителността, в която нищо не се губи и нищо не е второстепенно. Точката е невидим белег по линиите на дланта.

ТАКА ЛИ СЕ ВРЪЩА победителят

уста пълна с кръвта на завоюваните думи

тепърва ще се разбере кой е говорел и кой не

но тази вечер той се връща и фигурата му на

залязващо слънце се вижда отдалече

още не е ясно за много или за малко е убивал

Да влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38

Има думи и разкази, за които трябва да пораснеш. Ако ти се случат твърде рано, неумело бродиш из смисъла им и отнасяш парчета свят със себе си, но не знаеш какво да ги правиш, нищо, че не ти се иска да почакаш още, за да ги прегръщаш с друг, по-широк полет. Но ги има и онези други изричания, пред които трябва да се смалиш, да задраскаш шума и суетата на прибързващите понякога дни. Едва тогава можеш да нагазиш в думите като в чупливо убежище, в което влизаш само по болката си. Такова пре-живяване е книгата на Бояна Петкова „Осмоза“, изд „Пергамент“, (2016)

Равни количества ранимост и прекрасност се разливат по ръбовете на цялото, звучащо през различните цветове на тихото, но имащо ясен глас изричане. Стихотворенията в тази книга някак съвсем неусетно и естествено се настаняват до мислите и до сърцето, а ехото им дълго населява споделеното пространство на белезите.

Въпреки неотменното усещане, че светът, изговорен по страниците, прави всяко вдишване уязвимо, ще бъде несправедливо да нарека тази книга тъжна. Тъжното ще изглежда като зле скроена рамка, неспособна да обхване смисъла и чувството, които изграждат поетиката тук. Отвъд него стои разбирането на стихотворенията и вчувстването в тях, а конкретните, точни дефиниции съвсем не са по мярка.

Усещането за спомняне и усещането за сега се преливат и съвсем като в осмозата веднъж едното, а после другото извисява гласа си по-високо. Но това не е противоборство, а естественият ритъм на живота, тогава, когато той не е равна плоскост, а в гънките си крие и остриета.

Притъмнява, мъгливо е, но тук не е тъмно, болезненост и безнадеждност не са изравнили смисъла си, напротив – на пръсти, внимателно, съвсем като възкръсването, за което Бояна Петкова казва :

„Няма
бързи начини
за възкръсване.“

Светлината сякаш наново се учи да озарява и да претворява същността на дните, а мълчанието бива проговорено, тогава, когато малцина знаят какво да сторят с думите. Това е една особена болезненост, която знае да прегръща.

Правото да изтъгуваш и да болиш не е равносилно нито на отказ от светлината, нито на прихлупване на надеждата, напротив – драскотините на думите и по думите по особен начин приласкават, не обръщат гръб на света, а го пре-откриват, натоварени с много история. Уязвимостта не е враждебна, понякога е неумела, изглежда дори трошлива, но не противостои с хладна далечност, а събира болезненото и допуска то да премине през нея.

Смирена, топла и безкрайно човешка, тази поетика, напоена с емоция, борави с езика непретенциозно, но виртуозно, конструира плътта на всяка история по талантлив начин, който не сочи себе си , а меко завладява четящия. Местата и цветовете не са бледи, но изглеждат някак ненатрапчиви – акцентите са есенции на чувството и смисъла, есенции, които придават плътност на сподленото.

Пътувайки „Осмоза“ на Бояна Петкова, вживявайки и вчувствайки пулса на думите, човек не може да остане безразличен. Това е една внимателна и внимаваща книга, която идва като изтъгувана с малко думи и много дълбочина рана, която преподрежда смислите и усещанията, изменя погледа към поетическото изразяване и дори разтрошава сивата застиналост, ако такава неволно сме допуснали да се промъкне около нас.

Всяко едно стихотворение в книгата е неразделна част от мелодията на проговорената тишина, нищо повече и нищо по-малко. От първата до последната страница „Осмоза“ превежда читателя през разказ за особената смелост на това да говориш за нуедобното и неуютното, прави го пестеливо и искрено, а последната дума не е мрак, а светлина, която бавно преоткрива себе си.