Archive for Размисли и филми

“Miles Davis: Birth of the Cool” (2019) – документален филм за Майлс Дейвис

Posted on by Leave a comment

Какво по хубаво от сутрини с ухание на кафе, слънчеви лъчи, които се прокрадват през прозореца, пръсти, които прелистват книга и джаз, много джаз. Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Дюк Елингтън и, разбира се, Майлс Дейвис.

Всъщност много от сутрините ми започват с джаз. Защото той е като някаква особена подправка, която кара сетивата ти да усещат света по-цветно и чувствено.

Може би и точно любовта към тази музика е основната причина да се влюбя в “La la land”, там беше показано истинско отношение към нея. Но днес няма да става дума за него, а за един любопитен и интересен документален филм за Майлс Дейвис, появил се през 2019. Става дума за “Miles Davis: Birth of the Cool” на режисьора Стенли Нелсън. Той избира за заглавие на филма си името на едноименния албум на Майлс Дейвис от 1957.

Филмът е много любопитен. Особено пък ако ако не сте подробно запознати с живота на музиканта. Той проследява детайли като от личния му живот, започвайки от детството му, така и от кариерното му развитие. Много добре и паралелно са представени промените в личен и музикален план, за да се предаде цялостния образ на Дейвис.

Филмът включва интервюта с хора, с които е работел през годините, със съпругата му Франсис и документални записи на самия Дейвис, в които той споделя своето усещане за музиката и случващото се с него. Дори само да слушате гласа му, разказвайки, можете да усетите някакво вълшебство.

Въпреки че има и други филми за Дейвис, то този е много внимателен към детайлите. Усеща се един своеобразен изследователски подход, посредством който личността на музиканта да бъде видяна от всички ъгли. През проблемите с наркотиците, домашното насилие, различните връзки, музикалните търсения и импровизации, расизма спрямо него , без значение колко известен или талантлив е.

Иска ми се да ви издам много неща, но също ми се иска и да ви оставя сами да ги научите. Защото поне за мен беше вълнуващо да узная нови неща, въпреки че съм чела немалко за него.

Затова само ще ви кажа, че на 13 Майлс се захваща с тромпета, по настояване на баща си, въпреки че майка му е искала той да свири на цигулка. Запознава се с Пикасо и Сартр, бива очарован как тези велики хора го приемат като равен, нещо, което не му се случва в неговата Америка.
Дейвис е в Париж по времето, когато Луи Мал работи по филма си “Асансьор към ешафода”. Режисьорът го кани да направи саундтрак към филма. Дейвис не просто записва музика за филма, а свири директно по време на заснемането. А по-късно споделя, че в този процес е достигнал до нови идеи за импровизации.

Стига ви толкова. Ако сте почитатели на Майлс Дейвис или на джаза – препоръчвам ви този документален филм.

През 2019 филмът е номиниран с “Грами” в категория “Най-добър музикален филм.”

https://www.imdb.com/title/tt9358200/

И музикален поздрав 🙂 https://youtu.be/PoPL7BExSQU

Posted in Размисли и филми tagged with , , ,

“Ayla: The Daughter of War” – една истинска история за обич, по време на война

Posted on by Leave a comment

 

Днес ще ви разкажа една истинска и много трогателна история. Нейното начало започва през 1950 година, по времето на Корейската война (1950-1953), когато в Южна Корея, съгласно резолюция 83 на ООН  в Южна Корея са изпратени множество турски войски, които да я бранят от Северна Корея.

Сред тези войници е и сержант Сюлейман, чието име остава в историята заради неговата необикновена  ситуация. Една нощ, по време на сражение с врага,  ескадрата на сержанта чува необичаен шум от близките храсти и с изненада установяват, че там се е скрило изплашено малко момиче. Момиченцето няма документи и на този етап не е възможно да потърсят родителите, които по всяка вероятност са загинали. Затова сержантът го взима със себе си в лагера, докато стане ясно как да се процедира. Временно му дава името Айла ( лунна светлина), заради луната, която е била ярка в момента, когато го открива. Всички от лагера, особено Сюлейман силно се привързват към момиченцето и по стечение на обстоятелствата тя остава с тях. А сержантът и Айла започват да изграждат връзка като баща и дъщеря. Когато обаче конфликтът приключва и войските вече трябва да бъдат изтеглени се оказва невъзможно Сюлейман да я осинови.

Когато се връща в Турция сержантът се жени, създава семейство, но така и не успява да забрави своята “осиновена” дъщеря.

След дълго търсене, разочарования и неспирен копнеж да успее да открие Айла преди смъртта си, тя и Сюлейман се намират и срещат едва през 2010, почти 60 години по-късно. Корейската телевизия дори прави документален филм за тяхната история и срещата им години по-късно.

Това са сухите факти, залегнали във филма “Ayla: The Daughter of War” (2017) на режисьора Can Ulkay. Когато чува тази история тя силно го  вдъхновява и започват да работят по идеята за филма през 2015. През 2018 той е предложението на Турция за чуждоезичен “Оскар”.

Филмът кара тази история да оживее по изключително красив и емоционален начин. Малката Айла, едва 5 годишна, може да открадне сърцето на всекиго със своите топли и любопитни очи. А Сюлейман, със своята чиста бащина загриженост, от една страна войник, от друга Човек – може да ви накара да мразите войните до дъното на душата си.

Кинематографията е великолепна. Можете да видите както нежни и красиви кадри, уловили изцяло романтиката на 50-те, играта със светлината и топлите, меки цветове, така и другата противоположност – сивкавия подтон на кадрите, които представят местата на войната.

Съвсем спокойно можем да наречем този филм обич по време на война. Сякаш тази история, случваща се насред войната, идва, за да покаже, че ако носим човечност в себе си, тя не може да бъде заличена дори когато юга и севера на една територия воюват. Че дори войниците могат да забравят, че намереното момиченце навярно произхожда от частта на врага. Защото Айла наистина е лунна светлина, такава, която озарява мрака и допуска лъч надежда сред разрухата. Която стопля сърцата на войниците, която размеква тези мъже, които уж трябва да бъдат студени и жестоки.

Затрогващо е да видите как Сюлейман не се отказва и за миг от своята дъщеря. Да видите и тази среща, случваща се куп години по-късно. И Айла, която ще каже, че една дъщеря никога не може да забрави баща си.

Много ги обичам тези филми. С малките човешки истории. В които няма загадки и обрати. Но има надежда.

https://www.imdb.com/title/tt6316138/

 

 

Posted in Размисли и филми tagged with ,

“Писмо от една непозната жена”на Макс Офюлс или едно филмово съкровище от 1948ма

Posted on by Leave a comment

Макс Офюлс“ (1902)  е режисьор с еврейски произход, който е роден в Германия. Неговата кариера започва, когато е на 17 години, но първоначално той се изявява като актьор, а режисира първият си филм през 1930 година ( Dann schon lieber Lebertran)

Заради режима на Хитлер емигрира във Франция и именно там започва същинската си  филмова кариера. Въпреки това обаче, той не крие стремежите си и към Холивуд. И така филмът “Писмо от една непозната” от 1948 е вторият му американски филм, който е и сред най-високо оценените му произведения. 

Филмът е базиран на едноименната новела на Стефан Цвайг, появила се през 1922. Неотдавна Калифорнийският университет създава реставрирана 35 – милиметрова лента и сега филмът може да бъде видян с прекрасно качество, което показва и визуално майсторство на режисьора.

“Писмо от една непозната жена” ни среща с Лиза ( прекрасната Джоан Фонтейн) и Стефан (Луис Джордан). Лиза е тийнейджърка, която не прилича на повечето момичета на нейната възраст. Тя е някак по-вглъбена, отнесена и мечтателна по един наивен, но и много поетичен начин. От погледа й, когато слуша музика, до това как ще се люлее на люлката на двора – всичко в нея е пропито с крехкост и нежност. Той е виртуозен пианист, очарователен съблазнител и лекомислен джентълмен, който изпитва отдаденост единствено към своето пиано. 

Не за първи път Офлюс си служи с похвата историята да е разказана от първо лице. В случая чрез писмото на Лиза, което Стефан чете. Слушаме гласът й и нейните спомени оживяват пред очите ни. Този начин на поднасяне на историята е съвсем простичък, но оставя усещане за интимност и близост с героите. Сякаш сме се скрили в някоя голяма ракла и подслушваме обитателите на стаята.

Дали думата е любов или обсебеност и дали всъщност понякога границата между тези две емоции не е твърде размита, е трудно да се каже, но едно е ясно – Лиза изпитва силен копнеж по Стефан, копнеж, който я кара да посвети всяка своя мисъл и действие на този магнетичен мъж, неподозиращ за съществуването й.

Това чувство не я напуска дори след години. Офюлс ще ни покаже как всяка вечер след работа тя чака под прозореца на Стефан с надеждата той да я забележи някога. И това се случва. Двамата споделят една изпълнена с романтика и чувственост нощ, нощ, която тя ще помни винаги, а за него ще е просто поредния кадър между концертите и срещите с хора. 

Пътищата им се пресичат отново едва след десет години. Лиза вече не е плахо и срамежливо момиче, а изискана дама. Но това, което носи в сърцето си, е останало незасегнато от времето и разстоянието.  Стефан обаче не си я спомня, въпреки че нещо в нея го привлича силно.

Оттам насетне историята продължава по силно емоционален и драматичен начин. И в нея на пръв поглед няма нищо толкова специално, но начинът по който Офюлс продължава да направлява кадрите и решението му целият филм да се случва през гласът на Лиза, носят един особен магнетизъм и поетика, някаква фина сензитивност, която те кара да слушаш. 

Има нещо очарователно и в начина на заснемане на този филм – бавното движение на камерата, от ляво на дясно и после обратното, деликатното проследяване на стъпките и походката на героите. Изучавайки ритъма на действията им. Карайки ни да усетим тяхната грациозност. Да се изгубим във всеки жест. А после и в очите им, заради близкие планове, посредством които света изчезва за няколко мига. 

И една особена красота в черно-белите кадри. Освен осезаемото усещане, че си в друго време и място. При тях сякаш се откроява дълбочина и емоционална наситеност, поради която се вглеждаш  по-внимателно в лицата на героите и личните им емоции. Защото я няма цветната палитра, която да поражда още разсейващи асоциации. 

“Letter From an Unknown Woman” е изключително красив филм – и като заснемане, и като текст. Езикът и историята ще ви върнат години назад. И въпреки, че Стефан е класическия женкар, не можете да не се усмихнете на елегантността и малките жестове. Защото те не са целенасочени, а част от природата му на джентълмен. И обсебеността и наивността на Лиза са по-скоро романтични и ни карат да вярваме, че някъде там съществува безусловната любов от пръв поглед, която нищо не изисква. А просто я има. 

Можете да си го подарите в някоя пролетна вечер с чаша ароматен чай или хубаво вино 🙂

 

Stefan Brand: Have you ever shuffled faces like cards, hoping to find one that lies somewhere, just over the edge of your memory? The one you’ve been waiting for? Well tonight when I first saw you, and then later when I watched you in the dark, it was as though i’d found that one face among all the others. Who are you?

 

https://www.imdb.com/title/tt0040536/

Posted in Размисли и филми tagged with , , , , , , ,

“Сувенирът” на Джоана Хог – камерна история за токсичната любов и бавния път обратно към себе си

Posted on by Leave a comment

 

Днес ще ви поговоря малко за Джоана Хог и филмът “Сувенирът”, който спечели “World Cinema Dramatic Grand Jury Prize” през 2019 на филмовия фестивал в Сънданс.

Определят Джоана Хог като едно от по-интересните и различни Европейски имена, заради по-психологическия подход, който тя прилага във своите филми и защото много внимателно изследва взаимоотношенията между хората посредством образите на своите герои. Хог започва кариерата си в кино индустрията си сравнотелно късно и то благодарение на режисьора Дерек Джарман, който вижда потенциал в нея и я насърчава  да опита да прави експериментални филми. След като завършва Националната школа за филми и телевизия първоначално участва в правенето на музикални клипове и други телевизиони продукции. Първият й игрален филм, „Unrelated“, е реализиран през 2007 година и за него Хог печели “Guardian First Film Award”.

Хог е особено интересна и с това, че чрез филмите си изследва типичното Британско общество от по-висшите класи. 

“Сувенирът” на Джоана Хог беше сред най-очакваните Европейски филми.  От една страна заради актьорския състав, а от друга и защото в него силно са заложени автобиографични елементи. Съвсем спокойно можем да кажем, че това е нейния най-личен филм.

Срещаме се с Джули (Онър Суинтън Бърн), 25-годишна студентка по кино. Тя е мечтателна, малко неуверена, все още търсеща себе си. Но знае, че иска да направи своя специален филм, въпреки че не всички виждат силата и потенциал на идеята й. Момичето идва от заможно аристократично семейство и винаги може да разчита на своята подкрепяща, макар и специфична по своему, майка (Тилда Суинтън). 

Връзката между майка и дъщеря се разгръща и изгражда бавно и задълбочено. Но е представена много силно. Навярно това, че тези две роли са изиграни от Тилда и Онър,които все пак  са майка и дъщеря, допринася много за автентичността на образите и диалога между тях. 

Животът на Джули изглежда някаква смесица между ред и хаос до момента, в който среща Антъни (Том Бърк) – мъж със силен магнетизъм, ярък характер и излъчващ някаква загадъчност, която със сигурност няма как да не бъде притегателна за младо момиче, очаровано от света на изкуството. Той има добра работа, добър вкус… и съвсем не чак така добър характер.  Но пък има умението да съблазнява и да задържа в опасната си примка.

“Сувенирът” е от онези камерни филми, които няма да ви впечатлят със сюжет или динамика. Той е от бавните удоволствия за ума и сетивата. Всеки път, когато за момент ми ставаше скучен, се появяваше някоя реплика, която ме хващаше за гърлото или с психологизъм, или с поетичност. 

Но всеки един пласт в този филм е ценен. На повърхността се откроява темата за една токсична любовна история. За това как крехката и чувствителна неопитност се сблъсква с умелостта на съблазнител, който знае кога да те отхвърли и кога да те прегърне, кога да срине увереността ти в самата теб и кога да те накара да вярваш, че без него нямаш собствен смисъл. Динамиката между Джули и Антъни е болезнена. Но и много поучителна. 

Малко по-странично стои и темата за твореца, за неговия сложен път, за цената на това да следваш онова, което искаш да изречеш без значение дали има кой да повярва първоначално в теб или не. Дали си струва да се отказваш от творческите си импулси заради нечия любов и изобщо любов ли е ако те отклони от пътя ти.  И онова познато, но вечно клише, за белезите , от които след време можеш да направиш изкуство. Защото те могат да бъдат раната, но и сувенирът от едно пътуване. 

Главните герои са наистина впечатляващи. Играят с невероятна убедителност и на моменти можех да забравя, че гледам филм. Те сякаш пресъздаваха нещо много лично и преживяно.

Нещо доста любопитно за “Сувенирът” е че той се приема доста различно от критиката и от публиката. Критиците се изказват много ласкаво и като цяло считат, че всеки следващ филм на Хог е все по-силен и въздействащ. От друга страна за  голяма част от публиката този филм се явява доста претенциозен и монотонен.

И още нещо интересно – апартаментът на главната героиня е направен така, че максимално да се доближава до дома на Хог по времето, когато тя е била млада и изживява своята болезнена любовна история. 

“Сувенирът” е един от най-интересните, фини и дълбоки филми, които съм гледала напоследък. Но със сигурност е от онези, които са някак по-арт и по-претенциозни. 

 

 

Anthony: We don’t know what the inner machinations of their mind are, or their heart. We don’t know. But that’s what we want to know when we go and see a film. We don’t wanna just see life played out as is. We wanna see life as it is experienced, within this soft machine, within this…

Julie: But the life of Tony and his mother, they’re the lives of real people. I’m not- I’m not making that up.

Anthony: Why are they more real than me?

Julie: They’re not more real than you.

Anthony: Am I more real than you?

Julie: No. I think we’re all equal in that. I think we’re all as real as each other. There’s no competition. It doesn’t matter that they’re not real people. i mean, I’m not trying to make a documentary. I’m just- you know, I’m making a feature film.

Anthony: Now, are you sure?

Julie: Yes, I am. I’m making a feature film.

Posted in Размисли и филми tagged with , , , ,

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – или ако Португалското saudade беше филм

Posted on by Leave a comment

 

Една от най-красивите думи, които съществуват, за мен е португалското saudade. И е крайно недостатъчно да го преведем само като меланхолия. Защото saudade е особен начин на преживяване на онова, което е обречено да не ни се случи, да ни се изплъзва или пък да го изгубим. Защото saudade е копнеж по миналото и по настоящето, по невъзможното и по онова, което щом опитаме да докоснем с ръка, се отдалечава. Копнеж, който е сладък, но и болезнен, който те кара да плачеш безпаметно, но и да се смееш от сърце. Една неутолима жажда, която няма име, но настани ли се веднъж в сърцето ти, няма да те напусне.

Започвам така, защото това е единствения начин, по който мога да ви обясня настроението, което се носи от всеки кадър и всяка дума във филма „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ на Карим Аинуз, който е по едноименната  книга на Марта Баталя. Тя, впрочем, е разкошна и я има преведена на български.

Като цяло Карим Аинуз е сред най-интересните и предизвикващи винаги внимание  бразилски режисьори. Независимо от сюжета неговите филми са ангажирани с различни социални и културни проблеми. Особено що се отнася до контекста на Бразилското общество. Неговите герои  са пълнокръвни, обикновени – ако сте свикнали с Холивудските продукции, и разказват за онези, които по една или друга причина биват отхвърлени и неразбрани, защото са „недостатъчни“.

„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ не прави изключение от тази концепция. Филмът бе предложението за „Оскар” на Бразилия за най-добър чуждоезичен филм и си тръгна с награда в категория „Особен поглед” от филмовия фестивал в Кан (2019); награда CineCoPro от филмовия фестивал в Мюнхен за режисьора Карим Аинуз (2019) и номинация „Златна камера 300” за най-добър международен филм от фестивала в Йерусалим (2019).

В самия сюжет на филма няма нищо кой знае какво, той съвсем спокойно може да бъде определен като мелодрама, както всъщност се и случва от страна на критиката. Но, за да изградиш една дълбоко емоционална, красива и откровена мелодрама, всъщност се нуждаеш от много талант и перфектно подбраните изразни средства. Всичко това ти е необходимо, за да превърнеш една делнична история, разказана сред олющените стени, тесните улици и невзрачнте ресторанти, в нещо, което да говори директно със сърцето на гледащия.

Филмът разказва за две сестри, които могат да бъдат описани като тоталните притивоположности, за техните съдби и това какво ги разделя. Великолепните меки цветове, небрежно романтичните кадри, цигарения дим, роклите и терасите, всичко това ни пренася в Рио от 50те години на миналия век, за да се запознаем с Еуридисе и Гида.  Вместо да бъдат тихи и послушни момичета, които мечтаят да се омъжат и да бъдат добри майки, нещо типично за строгото патриархално общество от онова време, особено в тяхната страна, те си позволяват нахалството да мечтаят и да искат. И го правят независимо какво ще им струва. Гида, по-малката сестра, има очи на съблазнителка, смее се силно и е от онези очарователно лекомислени момичета, които не могат да те оставят равнодушен. Тя иска да изживее всичко тук и сега. Затова  бяга със своя любим, вярвайки че е открила любовта и без да осъзнава колко много ще й струва това младежко увлечение. Че този свят, от който идва, не само не прощава на дръзките жени, но й ги наказва по особено жесток начин.

От друга страна Еуридисе е по-сдържана, някак си умее да балансира между това, което иска и това, което трябва да бъде. Но това съвсем не значи, че тя няма свой собствен плам, който се разгаря бавно и мъчително. Тя се омъжва за Антенор, един съвсем обикновен мъж, който е идеален, за да създадат семейство и да се разбират. Там я няма красивата страст, няма я и любовта, такава каквато трябва да бъде. Но тя е талантлива пианистка, която не спира да мечтае за Виена, където да учи музика. Мъжът до нея така и не може да разбере защо за нея не е достатъчно просто да свири у дома.

Няма да ви издам почти нищо от сюжета. Защото всичко в този филм се случва с бавно надграждане. Ще си призная обаче, че някъде до средата ми беше трудно да го гледам. Не го почувствах веднага, колебаех се дали да не се откажа. Но в някакъв момент, неусетно, очите ми вече бяха пълни със сълзи и знаех, че има кадри, които ще запомня. Това, което ме задържа в първия час беше великолепната музика и сцените, в които Карол Дуарте (Еуридисе) свири на своето пиано. Смазващо силна е нейната актьорска игра. А уж е само едно пиано, ръцете и погледа й. Джулия Стоклър също е великолепна. Нейната Гида е толкова жива и ярка. Впечатлена съм от това как може да се пресъздаде едновременно женственост и грубост, дързост и чупливост.

 За себе си съм убедена, че този филм няма да е такова бижу без перфектния синхрон между кинематографията и музиката. Бенедикт Шифър създава пестеливи, но подсилващи визуалния разказ композиции, които биват брилянтно допълнени от музика на Григ, Лист и Шопен. Hélène Louvart кара нещата да изглеждат непретенциозни, сякаш просто надничаме тайничко в нечий живот, скрити зад вратата, но си играе така със светлината и цветовете, балансирайки между зелено, червено и синьо, че бавно, но категорично те привързва към историята.

 Филми като този са някак камерни. И много добре знам, че няма да се харесат на мнозина. А и не трябва. Но тях трябва да ги има, защото с един особен и топъл глас  говорят за обикновените и неудобни неща. Изричат всичко с директни кадри, понякога дори грозни. Съвсем като живота.

 

 

 

Posted in Размисли и филми tagged with , , ,

“Queen of Hearts” или как понякога, когато сърцата не са цели, има място само за нарцисизъм

Posted on by Leave a comment

“Queen of Hearts” е филм, който много ми се иска да не остане пропуснат. Защото е онзи европейски филм от 2019, който показва едни от най-сложните и добре изградени образи на главни герои. Това е и филмът, който Дания избра за официалната селекция за наградите “Оскар” за 2020. И мен лично много ме яд, че той не беше номиниран. Но пък си има “The Audience Award: World Cinema Dramatic” от “Сънданс”.

На пръв поглед сюжетът не е нещо нечувано. И си мисля, че въздействието на този филм е  най-вече в таланта на брилянтната Трине Дюрхолм. Тази жена заслужава куп награди за това превъплъщение.

Тя е в ролята на Ан – изключително успешен адвокат, чиято работа е свързана с подкрепа на жертвите на сексуално и домашно насилие. Майка на две прекрасни близначки, омъжена за Петер (Магнус Крепер ), който е лекар. Той изглежда някак простодушен. В него няма нищо специално. Двамата живеят в модерна къща, далеч от шума на големия град. От време на време се събират с приятели. Веселят се спокойно. Въпреки сложността на професиите си, те имат живот, който  изглежда стабилен и спокоен. Почти като идеалното семейство. 

Героите носят типичните  студенина и обраност, характерни за скандинавските филми. Всичко е някак премерено и изчистено. Няма бурна емоционалност. Това съвсем не се харесва на всекиго, но точно тук този детайл е особено важен за характерите на героите и придава на историята допълнителна дълбочина. 

Образно можем да кажем, че гръм пада в рая тогава, когато Густав (Густав Линд), синът от предния брак на Петер, е изпратен да живее при баща си. Густав е проблемен и своенравен тийнейджър. Това преместване изглежда като рисково начинание, защото момчето и баща му не са комуникирали от години, а освен това то таи неприязън към Ан, смятайки че тя е виновна за разпадането на първия брак на баща му и това, че той напуска него и майка му. 

Въпреки това Ан не се плаши. Тя е от онези хора, които са едновременно всеотдайни, но и борбени. Научени да контролират всичко и всички. Които не се предават. Тя сякаш малко по малко успява да стопи дистанцията между себе си и Густав, а от там и между него и близначките. 

В някакъв момент всичко се обърква. Ан и Густав започват тайна интимна връзка. Зрителят започва да се обърква. Не беше ли Ан човекът, който има висок морал, човекът, който не понася несправедливостта, спрямо своите клиенти ? Не е ли тя перфектна майка и грижовна съпруга ? Разбира се, че се появява и въпросът как ще приключи всичко това. Създалата се ситуация изглежда още по-нередна и заради особеностите на Густав.  Линд се заявява като много добър актьор. Предава убедително объркаността и емоционалната нестабилност на тийнейджъра. Погледите, действията, очите. Всичко е просто идеално изиграно. 

Признавам си, че първите 40-тина минути на филма ми се сториха малко протяжни и досадни. Две от ключовите думи, с които може да се опише “Queen of hearts” са надграждане и разгръщане. И двете са бавни процеси, ако целта е всичко да се случи с отношение към малките неща и без да има прибързаност. За да усетиш героите. За да имаш време да са ти чужди, да ги харесваш, после да те отвращават, но все пак да ги разбираш. Което съвсем не значи, че ще ги оправдаеш. Това вече е личен момент. 

Май-ел-Туки, режисьорката на филма, споделя в някои интервюта, че с екипа да прочели немалко статии по темата за тийнейджърите, имащи връзка с по-възрастни жени. И че това е една своеобразна “сива зона”. Някъде там има сложна граница между това дали става дума за насилие, или не. 

За да не ви развалям филма ще сепстя най-важното от сюжета и щрихите по образите на двамата главни герои. Онези ключови неща, които всеки ще гледа през своята собствена призма и сам ще прецени дали в крайна сметка в този филм има хищник и жертва. Най-малкото, защото Ан е много сложен образ. Чисто психологически тя е  достоверен и пълнокръвен персонаж. И аз не можах да избера една крайна позиция спрямо нея. 

Със сигурност обаче филмът поставя куп важни въпроси. За тайните в семейството, за привидния идеален образ, за нарцисизма, за травмите, за насилието, за страховете, може би дори за оцеляването и неговата цена. 

( И в този филм музиката е важна 🙂 ) 

Posted in Uncategorized, Размисли и филми tagged with , , , ,

Филмът “Джуди” – онзи талант, който е “отвъд дъгата” и отвъд жестокостта на Холивуд

Posted on by Leave a comment

Франсис Едъл Гъм, това всъщност е истинското име на незабравимата Джуди Гарланд – една от най-великите актриси от златната ера на Холивуд. Родена в семейството на шоу артисти тя се озовава на сцена, когато е едва на три години, а когато е на 13 вече подписва договор с “Metro-Goldwyn-Mayer”. Още от крехка възраст впечатлява с изумителния си глас, нетипичен за малко момиче. Той е и  нещото, заради което става толкова известна. Защото тя е далеч от типичната красавица, която е била търсена тогава. 

Докато другите деца си играят, малката Джуди лавира между един ангажимент и друг. За да може да се справя с всичко и да издържа на безпощадното темпо майка ѝ започва да я тъпче с лекарства – ободряващи, за да има енергия през деня и успокоителни, за да спи през нощта. В следствие на това още на 15 Гарланд вече е зависима от тях. Когато е отказвала да се яви на кастинг майка ѝ я е била, завързвала за леглото, манипулирала я е и психически.

Но лекарствата имат и още една роля – когато е в тийнейджърските си години Джуди наддава килограми и от студиото ограничават до минимум храната, която тя консумира.

Години по- късно самата актриса споделя: “Даваха ни хапчета. После ни водеха в болницата към студиото и ни натъпкваха със сънотворни. След четири часа ни събуждаха и пак ни даваха стимуланти… Ето така работехме и ето така отслабвахме! Ето така ни побъркаха! И ето така изгубихме връзката…”

Джуди Гарланд винаги е имала смесени чувства към сцената – от една страна е изпитвала панически страх, а от друга точно тя е нейната  голяма любов. Знае се, че един неин снимачен ден е бил между 18 и 24 часа. 

Актрисата сключва първия си от общо пет брака, когато е на  20 години. Омъжва се за музикантът Дейв Рос, от когото скоро след това забременява. Но всички, студиото, майка ѝ и дори собственият Ѝ съпруг я принуждават да направи аборт, защото едно дете на този етап ще навреди на кариерата ѝ. 

През 1939 тя изиграва Дороти в “Магьосникът от Оз”, ролята, за която се смята, че я изстрелва на върха. Нейното изпълнение на „Over the rainbow“  остава завинаги в златния фонд и е обявено за песен номер едно на столетието.

Джуди Гарланд има две номинации за “Оскар”, едната е за втората екранизация на “Роди се звезда”. Критиците смятат, че монологът на нейната героиня в този филм е и един от най-великите монолози в киното изобщо. 

Но нека си поговорим и за самият филм “Джуди”. Филмът е основно фокусиран върху събитията от 1968 година, когато Джуди Гарланд заминава за Лондон, правейки последен опит да възроди кариерата си, нещо, което на този етап изглежда почти невъзможно, защото тя е разочаровала Америка и въпреки че е безкрайно талантлива и уважавана като артист, никой не иска да работи с нея, заради проблемите ѝ с алкохола и опиатите.  Самият филм представлява екранизация на пиесата на Питър Куилтър „Краят на дъгата”, която през 2012 е приета възторжено на Бродуей  и от критиката, и от публиката.

Рене Зелуегър съвсем не е любимата ми актриса. Но тя е наистина феноменална в този филм. И се съгласявам, че това е голямото ѝ завръщане.  През цялото време, гледайки я, не успявах да позная и видя Рене. Сякаш всяка една част от тялото ѝ се беше сляла с образа на Джуди Гарланд. А тази роля несъмнено е много трудна. От една страна е нелека задача да изиграеш толкова сложна и талантлива личност, от друга в този филм има куп малки детайли, важни за изграждането на образа и за това всичко да е направено убедително. 

Няма да ви разказвам кои сцени и моменти ме впечатлиха, защото съвсем няма да е същото. Те просто трябва да се видят и да се усетят. Техният магнетизъм е в самото изиграване. 

Заедно със събитията, случващи се в Лондон, филмът представя и някои спомени от тийнейджърските години на Джуди. Те обаче са изключително важни и въздействащи. Без тях  не може да бъде разбрана сложността на характера ѝ и невъзможността да съществува безболезнено и пълноценно. 

Мисля си, че Рене Зелуегър е актрисата, която заслужава несъмнено да вземе “Оскар” за главна женска роля не само защото играе впечатляващо, но и защото по великолепен начин изпява песните на Джуди Гарланд. Във вибрациите на гласа ѝ и е емоцията, която влага, може да се усети нейната свързаност с ролята. Докато, например, Рами Малек разчита на “lip syncing” в “Бохемска рапсодия”, то Рене дава наистина всичко от себе си в тази роля и го прави впечатляващо.

Историята на Джуди Гарланд  и самата тя заслужават да има филм. Заради това какво чудовище е бил Холивуд, заради едно съсипано и несъстояло се детство, но и заради това, че въпреки всичко тя остава, доколкото е по силите ѝ, добра майка, чувствителен и топъл човек и доказва, че големият талант е нещо, което не може да бъде унищожено. Дори тогава, когато няма сили да живее,  Джуди някак намира сили да пее и да омагьосва.

 

 

“Louis B. Mayer: What do you see beyond this wall? Picture it. You’ve got an imagination; go ahead. What I see is a small town in the Midwest. A handful of churches, somewhere for the farmers to get drunk together. Maybe a salon for their wives to do their hair on the holidays. I visit these places. These are the people who send us our profits. Who send us your wages. I make movies, Judy, but it’s your job to give those people dreams. The economy is in the gutter, and they pay for you. And I’ll tell you something else: In every one of those towns, believe me, there’s a girl who’s prettier than you. Maybe their nose is a little thinner at the bridge; they have better teeth than you; or they’re taller, or slimmer. Only you have something none of those pretty girls can ever have. You know what that is?

Young Judy: No, sir.

Louis B. Mayer: You have that voice. It will maybe take you to Oz. Some place none of those pretty girls can ever go.?”

 

Posted in Размисли и филми tagged with , , , , ,

“Портрет на момиче в пламъци” или изпепеляване насред развълнуваното море

Posted on by Leave a comment

Винаги съм си представяла лятната буря на Вивалди като непокорни пламъци сред развълнувано море. Като неудържими пориви, но и като нещо необяснимо студено. Като природно бедствие, което трябва да ти се случи веднъж и да ти остави белег, за който не съжаляваш. Започвам така, защото това е музиката, която изостря до крайност емоцията в “Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама, филмът, който взе наградата за сценарий в Кан. Но всъщност започвам така и защото по този начин  най-добре мога да изразя онова, което остана като първично усещане след края на двата часа, изминали неусетно бързо. 

Не успявам да преценя дали историята сама по себе си е нещо вълнуващо и различимо, защото за мен великолепието на този филм е във всеки един детайл, изпипан до съвършенство. Сякаш “Портрет на момиче в пламъци” е сложен пъзел, многопластов и с много нюанси. А всичко се случва някак деликатно и бавно, стъпка по стъпка. Ако си позволя още едно музикално сравнение, защото смятам, че музиката е много важна част от този филм, то неговата структура ми напомня на класическо произведение, което се разгръща: адажио, модерато и накрая престо. 

Накратко историята е следната – някъде към края на 18ти век Мариан, млада художничка, пристига в Бретан, ветровито място на брега на морето, за да нарисува сватбен портрет на Елоиз, момиче, което трябва да бъде омъжено в Милано, ако кандидатът хареса това, което вижда на картината. Елоиз обаче е своенравна, рязка и някак студена. Тя тъкмо е напуснала манастира, но не по своя воля, а заради семейството си. За да се омъжи вместо своята сестра, която най-вероятно се е самоубила. Елоиз вече е прогонила един художник и майка ѝ, разтревожена за нейното бъдеще, препоръчва на Мариан да я изучава, а накрая да я нарисува тайно, защото дъщеря ѝ не желае да позира. 

Ноеми Мерлан в ролята на Мариан играе наистина впечатляващо с очите си, големи, широко отворени, поглъщащи светлината и мрака на всичко около себе си. Ужасно рядко съм виждала такава изразителност и сила на погледа. Тя просто е идеалния избор за художник. Чувствена и емоционална, една идея по-несдържана, отколкото времето изисква. Но тя все пак е творец.От друга страна Адел Аенел (Елоиз) излъчва една хладна дистанцираност, сините очи и русите коси, точно противоположни на това как изглежда Мариан, носят аристократизъм и обраност. Тя почти не се усмихва. Или поне не в началото. Нейният тих бунт се чете по острите и ярки лицеви експресии. 

“Портрет на момиче в пламъци” е своеобразно пътуване през жестовете, недомлъвките, скритите погледи, неизречените думи, неволно допуснатите усмивки , отдалечаването и приближаването. Кинематографията е толкова въздействаща, че има кадри, в които човек може да потъне, да почувства почти физически случващото се. 

И ако на пръв поглед филмът може да бъде разчетен като любовна история, поднесена красиво и загадъчно, случваща се по онзи романтичен начин, при който чувствата се случват след вглеждането и опознаването, то може да се каже, че това е само най-повърхностния пласт. Макар и дори само той да си заслужава този филм да бъде изгледан. Заради цялата естетика на докосването и опознаването. 

Но всъщност насред цялата забранена и скрита страст се открояват темите за пола, за патриархалното общество, за жените в изкуството, за дълга, за създаването на живот, за свободата…и за още много неща, които човек може да открие, в зависимост от погледа и интересите на гледащия. 

Няма как да не спомена обаче и Луана Бажрами в ролята на Софи, помощницата в дома на Елоиз и нейната майка. Една от най-въздействащите сцени, които изобщо съм гледала, е свързана точно с нея. Тя също играе ролята си чудесно. Излъчва топла простота, добродушност, любопитство, но същевременно и плахост. Тя изчаква графинята ( майката на Елоиз) да замине за няколко дни, за да сподели на двете жени, че е бременна и да потърси помощ от тях. Сцената на аборта е смразяващо силна – цветово, като експресии и заради един малък детайл, която я прави толкова важна – докато Софи се отказва от бъдещото си дете над главата ѝ си играят малки момче и момиче. 

Ще запазя за себе си другите три сцени, които бих гледала отново и отново, за да ги преживее гледащият за първи път, без да очаква нищо. Защото макар думи като бавно и постепенно да описват филма добре, то има няколко момента, чиято дълбочина е безпощадно силна. И може да ви причини болка и усмивка едновременно, да ви хвърли в морето, без да знаете дали можете да плувате, а после да ви изтегли на сушата. 

Кинематографията е просто шедьовър, колкото и силно да звучи тази дума. Клер Матон създава истинско визуално великолепие, без което този филм не би бил същия. На нея трябва да благодарим за това, че всеки кадър е като картина или портрет, за това, че всеки един жест разказва своя собствена история. 

На немалко места наричат филма”лесбийска любовна история”. Иска ми се да тропна с крак и да им кажа, че нищо не са разбрали. Защото този филм е за интимността, в най-пълния смисъл на тази дума. Интимност, в която последното, което е важно, е сексуалния акт. Интимността като приближаване и опознаване, като вглеждане и разбиране. 

Ако трябва да поставя оценка на филма, то тя би била 10 от 10. Май си личи, че съм тотално влюбена и развълнувана 🙂 

Posted in Размисли и филми tagged with , , , , , ,

Творба без автор или как дори и да го скриеш АЗ-ът е там

Posted on by Leave a comment

Филмите, в които наистина успявам да се влюбя, са онези, към които мога да изпитам някакъв личен сантимент. Които по невидим начин се  докосват до някой отминал спомен. “Werk ohne Autor” на Флориан Хенкел фон Донерсмарк е точно такъв филм. Когато бях малка част от историите, които съм слушах бяхаза две приятелски семейства на баба ми и дядо ми. От Дрезден. Преживели онази сложна и боляща Германия. И така между някои от разказите и нещата, които научаваш, когато си в езиковата с немски, тази тама се превърраща в много любопитна и любима. И имам едно по-близко отношение към нея. А Донерсмарк е режисьор, от когото съм безкрайно очарована заради “Животът на другите”. Представям си, че “Туристът” с Анджелина и Деп не е негов и всичко е наред. 

И така “Werk ohne Autor”, тоест “Творба без Автор” се превърна в онзи филм, който много дълго съм чакала да ми попадне. Признавам си, че точно преди да го пусна мъничко се уплаших, защото е над три часа, а почти не се сещам филми, с такава дължина, които успяват да удържат интереса и вниманието ми. Но времето, разбира се, е нещо относително. 

Самата история е базирана на живота на немския художник Герхард Рихтер, чиято лелея Саския Розендал бива диагностицирана с шизофрения, изпратена за стерилизация, а по-късно изпратена в болница за така наречените по онова време “безполезни” и след това убита. 

В началото филмът представя близостта на малкия Курт и леля му Елизабет. Тя, която дори в своята лудост е безкрайно красива, защото успява да вижда света по един необикновен начин – всеки звук, всяко движение, всеки цвят разказват някаква история и е непростимо да не бъдат забелязвани. Той, който е малък, неразбиращ, но попиващ думите и запечатващ по свой начин впечатленията и  усещанията. 

По нататък историята се фокусира над живота на вече порасналото момче и желанието му да бъде художник. И е наистина интересно и вдъхновяващо да се наблюдава това противоречие. Социалистически реализъм, модернизъм, ролята на изкуството, смъртта на автора – теми, които се преплитат, които на места не са достатъчно задълбочени, но може би и не бива. Как  нацистка Германия и ГДР виждат изкуството като инструмент и по-скоро като занаят, който може да бъде употребен в името на една или друга идеология, но не и като творчество. Как Западна Германия прави точно противоположното. И се интересува от проблема за автентичното изкуство и какво го поражда. 

Но през цялото време този филм е някак пестелив. Не казва и не показва всичко. Точно както прави доста  често и самото изкуство. Акценти и светлосенки. Малки детайли, които ако съзреш, могат да променят цялото ти възприемане на историята. 

Някои неща, чисто сюжетно, могат да се сторят банални или предвидими – Курт се влюбва в дъщерята на лекаря, определил съдбата на леля му. Професор Зеебанд. Който много държи на титлата си. Дъщеря му  също се казва Елизабет. Този любовен разказ се оказва сложен и малко мелодраматичен.

Главното напрежение е между Курт и бащата. Герой, изобразен между две крайни точки  – от това да си почетен лекар на Републиката, възприеман като спасител, до това да си  чудовище, което изкривява значението на понятието хуманност. Ако има класическа формула какви трябва да са характеристиките на злодея – то героят на Себастиан Кох ( който както в “Животът на другите” и “Черната книга”, така и тук е брилянтен) ги притежава всичките. 

Друга основна тема, също класическа, е тази за значението на миналото и как то, понякога дори по невидим начин, определя нашите собствени чудатости и бъдещи избори. И тук ми се иска веднага да употребя отново думата “класическо” още веднъж. Всичко, което може да бъде прието като клише, може да бъде  заменено с тази дума. И то по никакъв начин не дразни, не изглежда, поне за мен, като недостатък, а напротив – приближава до онова, което е много човешко, което може да се случи на мнозина, чиято изключителност не е в самите събития, а в това как могат да бъдат изобразени и преживени. 

Но няма как да не се спомене и името на Калеб Дешанел(The black Stallion, The Patriot, The Passion of the Christ), на когото се дължи прекрасната кинематография. За което получава и поредната си номинация за “Оскар”.Няма да издавам, но една от най-впечатляващите визуално  сцени, които съм виждала, е точно в този филм. А в свои интервюта той споделя колко трудно е било нейното заснемане. И колко удовлетворяващо. 

И на последно  място, но не и по значение, защото в “Творба без автор” всеки артистичен детайл е неделима част от цялостната картина, идва и музиката. В много голяма част могат да се чуят композиции на брилянтния Макс Рихтер. И може би част от тайната за силното въздействие на този филм се крие и в това. Защото неговата музика е нещо специално. И има свой собствен език, чрез който влияе на усещанията. 

Изобщо ми се иска да кажа, че това е един от най-красивите филми, които съм гледала в последните години. Въпреки всяко клише, въпреки че не е нито първият, нито последният разказ за ГДР.  И защото е всичко онова, което все по-рядко се случва в киното. А такива филми са нужни. 

 

 

П.П. И английското заглавие “Never look away” е много сполучливо, а интересното е, че поне според мен немският и английският вариант докосват двата различни основни акцента във филма.

 

 

 

Posted in Размисли и филми tagged with , , , , ,

Deus ex camera или “Вездесъщият” на Илиян Джевелеков

Posted on by Leave a comment

Последният филм на режисьора Илиян Джевелеков ( “Дзифт” и „Love.net”) “Вездесъщият” (2017 ) представлява много добра визуална репрезнтация на проблемите на съвременното общество, напипваща както тема, която е интригуваща и вълнуваща в точно това конкретно време, така и достигаща до онези дълбоки емоционални пластове, които се разгръщат тогава, когато гроите са изградени като сложни и многопластови образи.

Първото, с което този филм грабва, е сюжетът – едновременно актуален, но и достатъчно оригинален, за да привлече вниманието както на критиката, така и на зрителите.  Най-общо казано лентата проследява историята на Емил Борилов, писател, на когото се налага да постави скрита камера в дома на баща си, за да разкрие защо изчезват ценни антики. Достигането до разкритието обаче не поставя край на това начинание, а точно обратното – оказва се само началото на едно пътешествие в скритите действия и желания на другите. Героят се изживява като едно своеобразно всевиждащо око, започвайки тайно да следи всички около себе си.

От тук нататък действието тръгва в различни посоки, всяка от които може да бъде разглеждана както самостойно, така и като елемент от цялото. На моменти, заради някои от диалозите и ситуациите, филмът може да изглжда грубоват и нуждаещ се от още малко изчистване, но в същия момент борави с един фин психологизъм. Всеки един от героите има своя личен ад, своята собствена вселена и по някакъв начин се оказва неспособен да разбере останалите, заради границите на единичната си гледна точка.

Да виждаш всички дтайли, обаче, се оказва не по-малко мъчително преживяване. Да загубиш границата между самия себе си и тайните на другите – също. Deus ex camera – човекът, който прилича почти на божество, с възможността да знае и да контролира чрез това познание. Но защото все пак си остава човек, в сюжетът не липсват силно дуалистичните емоции, които се пораждат.

По един особен начин “Вездесъщият” проблематизира нещо, което може да бъде интерпртирано едновременно през призмата и на етичното, и на психологическото; умело говори както за общочовешки въпроси, така и за кризите на своето време. Защото в крайна сметка въпросът за новите технологии и тяхната роля върху живота придобива все по-голяма значимост.

Една от темите, оставаща на по-задн план, но също толкова интригуваща, е тази за паметта и виждането на детайлите и това как записът може да ни накара да “видим” някого много по-внимателно, отколкото в една забързана обстановка. Защото записът е бзпристрастен зрител.

“Вездесъщият” борави и с елементи от автентично българското; те прозират в обстановката, в диалозите, в отношенията. Нещо, което от една страна е добре, защото приближава зрителя, но от друга, може би това е и единствения сериозен недостатък на филма, заради допускането, че, ако не беше толкова локално ангажиран, би достигнал до по-гояма част от чуждестранната аудитория.

 

 

 

 

 

 

Posted in Размисли и филми tagged with ,
« Older Entries