“And Then We Danced” – много повече от романтична история между двама танцьори
От няколко дни се чудя дали да пиша за “And then we danced”, защото ми е от онези филми, които човек по-скоро трябва да види и да усети, отколкото да бъдат описани. Понеже “говори” с движения, погледи и музика. Но пък все още се върти из главата ми, което значи, че трябва.
“И след това танцувахме” е дело на родения в Швеция режисьор с грузински корени Леван Акин. И е провокиран от събития през май 2013 в Тбилиси. Тогава е направен първият и все още единствен опит за гей прайд в Грузия. Той бива посрещнат с крайна агресия и протести, като част от тях са организирани от православната църква.
Леван Акин използва по прекрасен начин традиционния грузински танц, за да разкаже, че става дума за едно общество, което, колкото и да се развива, е останало много консервативно в същността си. Защото този танц е институция – той не е чувствен, тялото не се разлива и извива, а точно обратното – то е стегнато, подредено, като паметник.
Мераб е отдаден на танца и на семейството си – разделя времето си между това да танцува в ансамбъла и да работи, за да помага. Но колкото и да се старае нещо сякаш не му достига. Или точно обратното – нещо е в повече. Защото той е твърде изразителен. Защото танцува с една емоция, нетипична за традиционния народен грузински танц. Ролята на Мераб е поверена на Леван Гелбакиани – той не е актьор, а танцьор, но игаре наистина бриялнтно. Затова и този негов дебют му носи множество награди. Лицето му пресъздава цяла палитра от експресии, които не могат да оставят зрителя равнодушен.
Всичко се обърква тогава, когато в ансамбъла се появява ново момче – Иракли. Защото симпатията между него и Мераб ще се окаже нещо повече от момчешко приятелство. Представено по много деликатен, естетичен и човешки начин. Без натрапване и сочене с пръст. Без претенция. Всичко, което се случва на екрана изглежда много естествено и непринудено.
Романтичната история между двамата герои стои в центъра на филма.Но в периферията има още много други малки, но значими неща. За обществото, за традициите, за отношенията в семейството, за мястото на танцовото изкуство, за миналото и бъдещето. Получава се едно прекрасно съчетание между традиция и новаторство. А музиката е просто великолепна.
Със сигурност този филм не трябва да се възприема само и единствено като lgbt филм и като част от тенденциите напоследък. Защото е много повече филм за себепознанието, себеприемането и за това, че порастването е много самотен процес. И това силно си личи в чудесния финал на филма. Но няма да ви го разказвам. Това е и филм за доверието и прошката. За това, че никой не е само добър или лош.
Неслучайно “And then we danced” е бил посрещнат с бурни и дълги овации в Кан и беше Шведското предложение за наградите “Оскар”.