Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.
По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.
Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.
Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.
В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.
А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.
Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.
Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.
И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.
Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/
Това е сайтът, създаден специално за книгата