Има думи и разкази, за които трябва да пораснеш. Ако ти се случат твърде рано, неумело бродиш из смисъла им и отнасяш парчета свят със себе си, но не знаеш какво да ги правиш, нищо, че не ти се иска да почакаш още, за да ги прегръщаш с друг, по-широк полет. Но ги има и онези други изричания, пред които трябва да се смалиш, да задраскаш шума и суетата на прибързващите понякога дни. Едва тогава можеш да нагазиш в думите като в чупливо убежище, в което влизаш само по болката си. Такова пре-живяване е книгата на Бояна Петкова „Осмоза“, изд „Пергамент“, (2016)
Равни количества ранимост и прекрасност се разливат по ръбовете на цялото, звучащо през различните цветове на тихото, но имащо ясен глас изричане. Стихотворенията в тази книга някак съвсем неусетно и естествено се настаняват до мислите и до сърцето, а ехото им дълго населява споделеното пространство на белезите.
Въпреки неотменното усещане, че светът, изговорен по страниците, прави всяко вдишване уязвимо, ще бъде несправедливо да нарека тази книга тъжна. Тъжното ще изглежда като зле скроена рамка, неспособна да обхване смисъла и чувството, които изграждат поетиката тук. Отвъд него стои разбирането на стихотворенията и вчувстването в тях, а конкретните, точни дефиниции съвсем не са по мярка.
Усещането за спомняне и усещането за сега се преливат и съвсем като в осмозата веднъж едното, а после другото извисява гласа си по-високо. Но това не е противоборство, а естественият ритъм на живота, тогава, когато той не е равна плоскост, а в гънките си крие и остриета.
Притъмнява, мъгливо е, но тук не е тъмно, болезненост и безнадеждност не са изравнили смисъла си, напротив – на пръсти, внимателно, съвсем като възкръсването, за което Бояна Петкова казва :
„Няма
бързи начини
за възкръсване.“
Светлината сякаш наново се учи да озарява и да претворява същността на дните, а мълчанието бива проговорено, тогава, когато малцина знаят какво да сторят с думите. Това е една особена болезненост, която знае да прегръща.
Правото да изтъгуваш и да болиш не е равносилно нито на отказ от светлината, нито на прихлупване на надеждата, напротив – драскотините на думите и по думите по особен начин приласкават, не обръщат гръб на света, а го пре-откриват, натоварени с много история. Уязвимостта не е враждебна, понякога е неумела, изглежда дори трошлива, но не противостои с хладна далечност, а събира болезненото и допуска то да премине през нея.
Смирена, топла и безкрайно човешка, тази поетика, напоена с емоция, борави с езика непретенциозно, но виртуозно, конструира плътта на всяка история по талантлив начин, който не сочи себе си , а меко завладява четящия. Местата и цветовете не са бледи, но изглеждат някак ненатрапчиви – акцентите са есенции на чувството и смисъла, есенции, които придават плътност на сподленото.
Пътувайки „Осмоза“ на Бояна Петкова, вживявайки и вчувствайки пулса на думите, човек не може да остане безразличен. Това е една внимателна и внимаваща книга, която идва като изтъгувана с малко думи и много дълбочина рана, която преподрежда смислите и усещанията, изменя погледа към поетическото изразяване и дори разтрошава сивата застиналост, ако такава неволно сме допуснали да се промъкне около нас.
Всяко едно стихотворение в книгата е неразделна част от мелодията на проговорената тишина, нищо повече и нищо по-малко. От първата до последната страница „Осмоза“ превежда читателя през разказ за особената смелост на това да говориш за нуедобното и неуютното, прави го пестеливо и искрено, а последната дума не е мрак, а светлина, която бавно преоткрива себе си.