Онази художествена литература, която проблематизира своето собствено време и е един от възможните прочити на случващото се, а не на случилото се, е особен социокултурен елемент, и то такъв, който резултира в един по-широк спектър и предизвиква по-голяма реакция. Такъв е романът на френския писател Мишел Уелбек „Подчинение“ (изд. „Факел Експрес“, 2015 г.)
Самата книга, излязла в особено тежък за Франция момент, още от самото начало получава противоречиви отзиви, сред които, съвсем естествено, и обвинението, че е с антиислямска насоченост, че представлява своеобразна пропаганда, насочена срещу исляма. Противно на това обаче, „Подчинение“ е сдържана, въпреки че може да бъде разглеждана като форма на критика срещу мюсюлманската религия, критика, която, макар поднесена през формите на художественото, бива изложена и защитена последователно и аргументирано.
Уелбек избира за център, около който да развие действието, висшата образователна система във Франция. Похват, който не бива да бъде пренебрегван, защото, за да се стигне до разпада и промяната на една културна традиция, точно образованието е звеното, от което следва да се започне.
Особената позиция на Уелбек е представена основно посредством героя, наречен Франсоа – литератор, занимаващ се с академична кариера, намиращ се на такъв етап от живота си, че се лута някъде между празнотата и… още по-голямата празнота. Освен „говорител“, представящ концепциите в тази книга той е и събирателен образ на съвременния образован европеец.
В текст със социокултурна насоченост разглеждането на любовния живот на героя изглежда на пръв поглед отклоняваща вниманието подробност. Посредством нея обаче се постига една пълнота на образа, самото мислене се разгръща по -всеобхватно. Собственият живот на Франсоа – нито оцеляване на дъното, нито достигане на върха, една сива траектория, която не може да бъде надмогната, е отговорът как и защо се случва промяната в това общество. Защото тази спрялост и застиналост, лишеност от ярко движение и случване, не се ограничава в рамката на личната история на Франсоа, а напротив – от него са болни и мнозина други, то разяжда времето.
Съвсем целенасочено е въведен вълнуващият за Франсоа образ на Юисманс и последвалият при него на по-късен етап уклон към религията. Така още първата част на романа прокарва концептуалната линия за свързаността между меланхоличното съществуване, дори разочарованието, и обръщането към религиозното.
Изграждайки така умело многопластовия фон в началото на романа, Уелбек подготвя читателя за същинското действие – Франция, 2022 година, нови президентски избори. И съвсем естествено тук идва питането с какво печели една ислямска партия и един президент, неин представител. Въпрос, чийто отговор обаче изисква вглеждане в болните места на обществото, в потребностите, на които не бива откликнато, в самата Европа, сама създаваща и дълбаеща раните си. Мохамед Бен Абес обаче изглежда едновременно безопасен, но и достатъчно образован, интелигентен и имащ добри възгледи. В тази антиутопия ислямът, представен като умерен и дори изглеждащ на пръв поглед либерален, се проявява не като опозиция, а напротив – като алтернатива. Не става дума за радикализъм, за насилствено налагане, а за свободно направен изобор.
Медийният образ на Бен Абес изглежда привлекателен, дори по-привлекателен от този на опозицията, защото носи и някаква различност, в която никой не подозира опасност – образованият мъж, достатъчно пъти обявявал се срещу всякакви крайни и радикални действия, демократично и толерантно настроен. И точно тук цитатът от Хомейни се разгръща изцяло: „ Ако ислямът не е политика, не е нищо“. А обществото, несъумяващо да види зад „завесата“, дарява своето доверие дори някак лекомислено.
И на преден план се явява проблемът за подчинението. Проблем, който, оказва се, може да конструира облика на цяла една социална и културна реалност. Подчинението като фундамент кореспондира и с препратка към книгата „Историята на О“ – специфичен подход, защото концепцията на Полин Реаж изглежда отдалечена от подчинението в аспекта на мултикултурализма. Но различните форми на подчинението – и еротичното, и религиозното, и дори подчинението като потребност – биват „приютени“ от исляма.
Дали подчинението е естествена форма на човешкото мислене и действане, дали еманципацията като един от белезите на модерния свят е преходна тенденция, са част от въпросите, които Уелбек поставя. В рамката на самата книга е разгледана теорията за човешката потребност множеството да бъде ръководено, да се откаже доброволно от свободата си и да бъде наставлявано. И ако се подчинява не посредством груба и радикална сила, промяната се случва някак естествено и хармонично, дотолкова безконфликтно изглеждаща, че е неспособна да породи каквато и да било форма на протест.
Промяната в самия статут на „Сорбоната“ е ключов, от една страна, заради символа, който представлява сама по себе си, а от друга, заради ловкия политически метод да бъдат уязвени точно образованието и културата. Разпадът на предишните ценности и изместването им от един нов ред не само че протича без съпротива, но дори разклаща увереността в необходимостта от свобода такава, каквато е била разбирана досега.
Мултикултурализмът от своя страна е особен културен феномен, достигнал такава форма, каквато самата среда, самото мислене му задават. Мултикултурализмът, такъв, какъвто е в “Подчинение” е един от най-естествените продукти самото време – възникващ заради слабостите на цяло едно общество, и то в голяма степен точно в интелектуалните прослойки. Геополитическият прочит представя една колкото и трудна за допускане ситуация, толкова и съдържаща съвсем реален потенциал – религия (в случая ислямът), действаща привидно либерално, една “нежна власт” е способна да вуздейства много повече и по-силно.
В зависимост от призмата, през която се разглежда тази книга, произтичат и различните начини на възприемане. Но тя не е крайна, не е пропаганда, а фикция, боравеща с важни тези и проблеми, и точно поради тази причина бива определяна като спорна и конфликтна. Но „Подчинение“ не е антиислямистки лозунг, а концепция за разпада, разказ за проблемите на едно конкретно общество, за преобърнатото време. Защото тогава, когато самата епоха не е в мир със себе си, тя е неспособна да съгражда, а по един или друг начин проявява или своите деструктивни черти, или тръгва по неочаквани пътища. Тази книга е и книга за загубата – когато губиш, когато се луташ и се обезсмисляш и нямаш през какво да се самоопределиш и заявиш, подчинението идва като една от формите и на личното изгубване.