За думите и хората…

Митичното като форма на разказа оживява по един особен начин всеки път, когато стане дума за непокорната дъщеря на мексиканската революция- художничката Фрида Кало. Дали само гледайки картините й, или четейки за нея, човек сякаш застава на границата между две различни вселени, някъде между образа на едно от любимите лица на XX век и между многоцветната страст на жената-момиче, обгърната от езическа тайнственост и екзотика.

Книгата “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек (изд. “Колибри”, 2015) се явява нещо като биография , номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година. Казвам “нещо като” съвсем умишлено- първо заради самия образ на Фрида Кало, винаги обгърнат от красива мистичност, но и заради подхода и езика, с които си служи авторът. Проследени биват най- значимите моменти още от детството на героинята, започвайки с разказ за семейството й, стигайки до първото  влюбване и продължавайки с историята за това как се живее с болката след една жестока злополука и една не по-малко безпощадна любов. Въпреки тази конкретност обаче, живият и богат изказ, характеризиращ се с една особена поетичност, през цялото време създава усещането, че не става дума за реална личност, а за някоя мексиканска магьосница, въстанала срещу съдбата.

Един от колоритните елементи, включен в тази биография е  “Книгата на свещената билка”- така наричала Фрида Кало своя малък черен бележник- сборник с готварски рецепти за Деня на мъртвите. Дори само тази част сама по себе си представлява съкровище за онези, които  имат  търпение да изчетат рецептите-  от една страна всяка причудлива подправка прибавя още щрихи към образа на тази неудържима жена и скъсява дистанцията, а от друга всеки ценител на философията на кулинарното тайнство навярно ще бъде изкушен.

Изкуство е да живееш, но изкуството да живееш смъртта е съвсем друг разказ, не просто за една безкрайно талантлива художничка, а за силата на жената и за страстта неизменно да следваш поривите си.  Болката е постоянната величина, с която се измерват усещанията на Фрида. Безпощаден е животът не само заради злощастната трамвайна злополука, осакатяваща тялото и неспираща да нанася рани със своите последствия, но и онази любов, неспособна да съгради истински дом, а противното- разпадаща отвътре.

Диего Ривера- тъмният, оставащ през цялото време колкото близък, толкова и недостижим, мъж, е най- голямата болка на Фрида, заедно с невъзможността да го дари с дете. Двете бурни и непокорни идентичности, двамата творци сътворяват около себе си буря от емоции, която въпреки любовта и нежността, заради сблъсъка на своеобразния егоизъм и ревността, има своите парещи белези.

Талантът и темперамента на Фрида пресичат пътя и с чувствени жени, интересни хора и едни от най- впечатляващите творци на това време, сред които и Лев Троцки и Пабло Пикасо.

Но освен женствеността и страстта, не по малко ценни в тази книга са моментите посветени на политиката и революцията. Фрида не остава ограничена до чувствената и стихийна жена и любовница, но се разгръща и като личност с ясни възгледи и позиции. Още в самото начало на книгата се проявява интересът й към случващото се в страната и желанието й да бъде дейна и актива по тези въпроси.

Болезнеността на  историята не бива да се бърка с мрачност, въпреки наситената тъга и сянката на смъртта, която винаги витае- чистият мрак е чужд на този живот. Болката е многоцветна палитра, с ярки цветове и ухание на силни подправки с непознати имена. Да живееш смъртта и да умираш бавно са два различни избора. Този, който прави Фрида Кало е първият- избор, при който тя води в непрестанния танц с печалното. При който, въпреки гнева, отчаянието и липсите, пламъкът не угасва. Фрида гори винаги.

„В деня, когато Фрида се родила, в градчето се усещали ветрове на промяната.“ Един живот, превърнал се в преход между раждането и смъртта. Живот, в който понякога се прокрадва въпросът „заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта?“.

На самата художничка Фрида Кало книгата не отдава съвсем централно внимание, артистичната й същност е по-скоро фон, отколкото център. Което, при наличието на такава ярка идентичност и личностно присъствие, остава съвсем разбираемо.

Бих казала, че тази книга насища сетивата с аромати, усещания… с живот,но  и фино прокарва пръсти по нишките на мисълта. Сред толкова магичност и митичност накрая дори не остава желание да се запитам дали всяка история тук е достоверна и ако трябва да си призная- не ми се иска да знам. Около личности като Фрида Кало, заради духът на легендата, винаги ще присъства поне нотка съмнение дали всичко е истина. Но Хагенбек пише толкова увличащо, поглъщащо и приближаващо, че страниците се изнизват бързо и не ти се иска да се връщаш обратно в реалността, където цветовете не са така ярки.