За думите и хората…

Когато бях малка предпочитах летата на село. Облечена в шарена рокля тичах сред маковете. Намерех ли някое съкровище, отнасях го със себе си, за да го положа нежно и грижливо на дъното на моята кутия за “неща, които трябва да се пазят”. Наивно така я наричах. Сега, години от тогава, още вярвам в съкровищата и те все така не са скъпи предмети, а онези малки неща от деня ми, които искам да прегърна и да държа близо до сърцето си.

“Стълп от прах” на Борис Христов (изд. Рива) ми се струва точно такова вълшебство. И тази антология, ако мога да я нарека така, просто не е като другите. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най- ценното, най- яркото, дори бих си позволила да кажа най- важното от думите, идеите, от светоусещането на Борис Христов.

Неизменно тук присъстват стихотворения като “Самотният човек”, “Вечерен тромпет” и “Жената Мария”, но “Стълп от прах” поднася и не по- малко живата и вълнуваща проза, а не на последно място и онези прекрасни поетични текстове, които  наричам “фрагменти”, усмихвам се и искам да потъна в дълбокото.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Знамение

За миг на небето просветна
кръв- пролята от хора
на някое друго небе.

Всяка среща със сътвореното от Борис Христов ми прилича на прегръдка с думите. Топло и уютно. Някъде нещо винаги драска по сърцето, но така е с обятията, които са пристан.

“Стълп от прах” сама по себе си не е нова и изненадваща книга. Но е безкрайно ценна, защото, съчетала точно тези текстове и подредена така, конструира една малка вселена. Без значение дали под вселена ще разбираме един свят от цветове и идеи, изказани по неповторим начин, след който ще си тръгнем други, или като творческата вселена на Борис Христов, градена през годините и имаща своята ценност за развитието на литературата ни.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…”

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

“Стълп от прах”, толкова богата и пълнокръвна, е книга за всякога. Сред съкровищата, скрити на дъното на кутията, винаги има някое, което ще спаси крехкостта на деня с появата си, стига да бъде подирено.

“Реката беше се изгубила- оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха до там, да плуват в локвите от собствените си сълзи”.

Снощи, докато вървях по една от централните Софийски улици, няколко души ме погледнаха учудено и насмешливо, защото, досущ като дете, получило мечтана плюшена играчка, притисках към себе си с усмивка ” сърцето ти нося (в сърцето си го нося) на е. е. къмингс (изд. Жанет 45).

Съвсем далеч съм от мисълта, че поезията на къмингс е преживяване, от което всеки ще излезе влюбен. Но пък съм уверена, че бе крайно време тази книга да се случи. Защото за мен това е име, което дори и да не обикнем, е хубаво да познаваме. Искрени са възхищенията ми към преводача Манол Пейков, защото да превеждаш поезия, особено пък тази, изисква много, изисква едно особено внимание, с което да се стъпва по тънкото въже, хвърлено вместо мост, между езиците. Твърде друг от всекиго е къмингс, за да води до него стабилна пътека.

Прекарах пръсти по страниците почти ритуално, в някакъв момент не бях способна да чувам дъжда повече, защото се изгубих сред хаоса, нареждащ се пред мен. Задържах погледа си дълго над съдържанието и в някакъв момент видях поема дори в подредбата на заглавията.

Поезията на къмингс е река, която увлича по течението си. Затова и липсата на главни букви и знаци никак не успява да ме смути. Остава онази свобода сами да замълчим или да се задъхаме, където пожелаем.

“очите твои са предателството
на камбаните разкрито чрез благоухания”

Иска ми се да кажа още много, но изреченията, дръзко обърнали гръб на граматичните повели, са трудни за поставяне в определения и дефиниции. Просто тръгваш по дирята на буквите, и в зависимост кой си днес, можеш да стигнеш, където пожелаеш. Защото толкова много коридори гледат иззад очите на думите, чакащи да бъдат положени в различни интерпретации.

“сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си) и миг не оставам без него(където
отида отиваш и ти,моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело,любима)
не ме е
страх от съдбата ни една (защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят
ни един не желая (защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна)
и ти си това,което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
 ето най-съкровената тайна,незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре, отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
 сърцето ти нося (в сърцето си го нося)”

И въпреки, че словата са безплътни, ми се иска да кажа нещо и  за тялото, по което тази поезия е най-красивият белег. Илюстрациите и оформлението са истинска естетика, дело на Люба Халева. И очите биват съблазнени, дори преди да се срещнат с очарованието, чакащо насред страниците.

Всеки път различно е сърцето, казвам аз, защото написаното само изглежда същото, но със следващия  прочит нюансите са други.

“предимството главно да бъдеш жив
а не умиращ (е не в това)
че не властва умът над туй, що ти
със сърце усещащ, докосваш с душа
– предимството скъпа всъщност е
че сме влюбени с теб, че сме влюбени с теб”

 

Има нощи, в които не мога да заспя, защото реалността е застанала по върховете на пръстите и опитва да се отдалечи от мен, за да не ме боли на утринта синия цвят на небето. Но отдавна знам, че не бягам достатъчно бързо и тя все ще ме застигне. Тогава напускам убежището и търся черни думи за живота. Такива ги намерих в „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо. (изд. „Жанет 45“ )

Кучките на Боланьо са многолики, безименни, простират се отвъд конкретните очертания на един или друг герой и са в крайна сметка  онези реалности, които причиняват болезнени „гърчове на духа”. Цинизмът в тази книга не бива да бъде припознаван като пошлост или вулгарност.  Цинизмът се оказва просто формата, под която бива изразена реалността. Защото за черното, колкото и да ни се иска, не може да се говори с красиви думи. Не и когато се разпадат мечти.

Разказът „Кучки вероломни“ някак съвсем естествено се оказва едно своеобразно балансирано съчетание между куцукащата нежност от първите няколко разказа и последвалите после мрачни географии на ограбения живот. И точно в него намерих думите, които  полепнаха по мен като отпечатък, труден за изтриване :

„– Ти нищо не разбираш от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота.”

Защото с тринадесет различни цвята Боланьо говори за самотата, за онези, които има с кого да говорят и да делят легла и маси, тротоари и подхвърлени думи, но накрая все остават непрекосени. Целите сме липси и цял живот търсим в кого да се положим така, че да ни е по- малко опустошено.

Героите понякога са безименни, понякога имат само своите прякори или инициали, или въпреки всичко имената им звучат някак бледо. Безлики са те, защото на дъното прокудените ангели на низкото и ниското си приличат. Идеализмът не бива убит, той дори не се случва и още от самото начало читателят се озовава здраво стъпил на една мръсна даже и във вените си земя.  Разказът не е приказка, а изказване, изричане на малкия, обикновен човек, който има много улици и няколко сакати звезди.

Наричам тази книга поетика веднъж заради езика, който, дори и огрубен и оголващ смислите, се разлива с една болезнена, но мека топлина, и още- защото изкуството се прокрадва на пръсти през цялото време, но не като център, а като естествено продължение на цялата тази ранимост, може би трудна за забелязване на пръв поглед, но неизменно присъстваща.

Ако мога да перифразирам, за мен „Кучки вероломни“ е едно своеобразно пътуване в себе си, независимо в кой край на света ще се озовем и каква причудливост ще ни сервират. Наръчник за разчитане на собствените ни тъмни ъгли.

Едно от най- големите достойнства в тази книга е топлата прямост, въпреки тъмнината. Боланьо обрисува дъната пестеливо, без уклон към отрицание или похвала, не като показ или пример, а като нещо, което е винаги там, нещо, което не се побира в рамката на определености, а просто е.

Моите големи адмирации са и относно избора как да бъде преведено заглавието на книгата. Един лек отстъп от буквалността на оригинала се случва точно с определението “вероломни”, което през цялото време ме навеждаше на мисълта как истинският живот сломява мечтателната вяра в безоблачността на синьото.