Цветовете на времето или ”Момичето в хиаиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд
Очакването е двуостър нож. Може фино да пореже тишината, да я обагри в цвят и да не усетиш как нощта е изтекла между пръстите ти, оставяйки ти една усмивка в ъгъла на устните. Но може и да почувстваш как жаждата не е била утолена и въпреки шепота на думите, на разлистващата се хартия, нещо продължава да ти липсва.
Затваряйки и последната страница на ” Момичето в хиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд, усещам една липса, нещо така и не ми достигна, за да ми хареса истински тази книга. Не бих я нарекла слаба, но след нея цветът е сиво, въпреки достойнствата, които не бих оспорила. Просто очаквах повече и от сюжета, и от изказа.
Защото ” Животът на твореца е преходен, но произведението, сътворено от ръцете и сърцето му, е вечно” тук бива проследена съдбата на една картина, в осем истории. Картина, създадена от Йоханес Вермеер, пропътувала през времето и оказала своето влияние на притежателите си, в контекста на историчността.
Не мога да не спомена, че поради това линията на книгата ми напомни филма “Червената цигулка” (1998) на Франсоа Жирар, в който се проследява историята на една легендарна цигулка “Страдивариус”. Но вълнението и насладата, които изпитах гледайки го, не се повториха тук. Нищо, че винаги съм предпочитала хубавата книга.
Историческият елемент в отделните разкази все пак е нещото, което ми хареса най- много. Вглеждането в отношението между времето и изкуството и взаимодействието им.Преходност срещу непреходност. Не ми се иска да разказвам детайли от отделните истории. Но те са красиво и въздействащо написани. Характеристиките на времето от своя страна са умело пречупени през отношението на героите спрямо картината.
Действието започва в Америка с преподавател по математика, разкриващ на свой колега за ценното си притежание, преминава през ужаса на Холокоста, за да ни върне до самото начало, няколко века назад, в Холандия.
Очарователни са преплитането и своеобразния баланс между света на изкуството и световете на малките хора. Изкуство, което в крайна сметка не би било същото без елемента на делника и неговото повлияване.
На моменти някои от сюжетните линии ми се сториха не съвсем умело разказани, една скучноватост и невъзможност цялото ми внимание да бъде привлечено така и не спря да се прокрадва. Но все пак “Момичето в хиацинтовосиньо” е приятна книга, стига да нямате твърде високи изисквания, когато четете за изкуство и не се доверите на определението, че това е “исторически роман”, защото, въпреки умело изградената историческа рамка, поне аз не бих определила книгата като такава.