“Котката и градът” на Ник Брадли – да се обясниш в любов на Токио и хората
“Котката и градът” на Ник Брадли е това, с което започна тази книжна година. Автор, за когото не знаех нищо, а и съвсем разбираемо, защото това е неговия дебют. Но точно две думи – котка и Япония, бяха съвсем достатъчни, за да проявя любопитство.
И все пак – кой е Ник Брадли? Той е роден през 1982 година и израства в Англия. По време на студентството си заминава за Япония, смятайки да остане там една година. Но вместо това прекарва десет, а и защитава докторска степен по творческо писане, в която изследва ролята на котката в Японската литература.
Така “Котката и градът” се появява някак съвсем естествено. Книгата има особена структура – от една страна това са петнадесет разказа, които могат да бъдат четени самостоятелно, но от друга те са внимателно преплетени. Пътищата на едни или други герои се пресичат случайно и за кратко. И те остават едновременно все така несвързани, но и споделящи нещо общо – пространството на един магичен град, Токио, и терзанията, които поражда неговата необятност.
Всички разкази в книгата представляват своеобразно детайлно вглеждане в културата и традициите на Япония, надникване в някои исторически особености и дори проследяване на психологическите измерения на въздействието на един мегаполис върху отделния човешки живот. Може би едно от най-осезаемите усещания, долавящо се във всяка история, е за самота. А езикът е гъвкав, жив, но и поетичен, което създава илюзията, че “Котката и градът” е нещо като обяснение в любов към Токио, но и като бавна разходка, при която попадаш в ръцете на опитен екскурзовод, готов да ти покаже не само важните улици, но и онова, което иначе би останало скрито.
Тук се преплитат и различни стилове на писане – много следи от ноар-роман, няколко нишки хайку с цвят на разцъфнали вишни; съвсем реалистични истории за живота, от които може да усетиш как те връхлита тъга, но и разкази в стилистиката на мангата. Тази книга е толкова многоцветна, колкото е и самият град.
И въпреки че във всяка история има по една котка – веднъж разхождаща се из мастилото, татуирано по кожата, друг път, скачаща от влак, или пък просто бидейки тиха компания, то това е много повече книга за човека и неговите скрити цветове, за страховете и копнежите, за това как времето и мястото понякога предопределят посоката, по която ще тръгнем.
Със сигурност мога да кажа, че отдавна не съм се докосвала до толкова очароваща книга. На български можем да я четем благодарение на издателство “Рива” и превода на Або. А разкошната корица е дело на Живко П. Петров.