“Кедер” или най-точната дума за мъка
Понякога се питам дали болката, мъката, тъгата, меланхолията, са различни пространства в езика или са цял друг език. Всеки сам за себе си. Уж прилича на другите, а всъщност изобщо не е така.
Познавам момиче, красиво и зеленооко, което татуира на ръката си “saudade” и винаги особено вълнение се разлива в гласа му, започне ли да обяснява тази дума. Започва с “меланхолия” и идва едно дълго “но”, защото тази меланхолия не е като всички други. Разбирам какво ми казва, но само до някъде. Друга е болезнеността, която бих оставила да прореже плътта ми. И това е “кедер”, защото “е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си четиресет мъки. По една за всеки от четиредесетте дни след смъртта.С дните и броят на мъките намалявал,но последната оставала завинаги”.
Да откриеш име за болката си прилича на това да намериш убежище, навярно заради заблудата, че като даваме имена на нещата, малко или много ги опитомяваме. За тази дума трябва да благодаря на Йорданка Белева. “Кедер” е новата й,трета книга с разкази (изд. “Жанет 45” (2018)). А тя всеки път пише така, че да те боли, но красиво.
В мъката е винаги е самотно, нещо винаги се изплъзва от пръстите, нещо винаги изглежда като почти да е тук, но ако протегнеш ръка не можеш да го достинеш. И тук, като в “Надморската височина на любовта” и “Ключове” , присъства онази непреклонна категоричност на изказа, която се постига от кратките, насечени изречения. Защото това е болезненост. И толкова. Като силни удари на сърцето. Като точки.
За онези, които са добре запознати с прозата на Дана, няма изненади в тематично отношение – семейството, родителите, езика, ранимостта и крехкостта. И колкото и да е същото, толкова и не е. Сякаш този път мъката е по-стилизирана, по-изчистена, някак по-овладяна, а заедно с това, успява и някак да свети. Последният цвят не е черно. Червено е. Като кръвта. Не тази, която изстива, а тази, която помни. Която обича.
От всеки един от двадесетте разказа наднича по едно “празно място”, защото има толкова видове напускания и неслучени пристигания, колкото начини да се скърби. Защото в крайна сметка скръбта прилича на това, на което й дадеш облик. А тук, в “Кедер” тя не е оплакване, а памет. Може би и паметта е друг език в езика. И както казва един от героите: “Може би един ден ще отворя автоморга. Да поддържам паметта за майка си. ”
Ако се опитам да говоря повече за тази книга, няма да мога. В крайна сметка тя означава да почувстваш и изживееш, тя е онзи фин нюанс в езика, зад който можеш да застанеш, когато не ти достиат нито точни думи, нито правилни цветове. Казват, че ако повтаряш едно нещо около месец, после ти става навик да го правиш. По една мъка за всеки ден. Първо се опитваш да ги кръщаваш, после ги слагаш под общ знаменател, който им приляга най-добре, и започваш да ги изживяваш тихо. Ако имаш късмета да е “Кедер”, мъката ще пречиства, вместо да цапа.